„Нямаше я сега преградата, веднъж по-висока, друг път по-ниска, която изскачаше сякаш от мрачините на дяволското царство, за да се възправи между думите и съзнанието му, когато отпращаше молитвите си към бога. Тази преграда между думите и чувствата беше рухнала, каквото шептяха устните сега, го нашепваше и сърцето. Затова в душата му беше тържествено като на празнична литургия, сякаш ангели размахваха сребърни кандилници, хор от светци пееше всеопрощаваща песен на милосърдието, възнасяше към небето дъх на жертвен, славославящ тамян.“
„Черноризецо, дето ходеше със сандали, обути на бос крак, къде остана скромността ти, на кой ръждив манастирски пирон окачи смирението си или тия добродетели изобщо не са били никога в сърцето ти?“
„Като видя да викам дежурния, ти си помисли, че аз наистина съм решил да те наказвам за дръзките ти думи. И се уплаши. А не трябваше да се плашиш. Който има смелост да говори дръзки думи на своя княз, не бива да трепере от смъртта. Трепере ли, значи, е дърдорко. Любител на големи приказки.“
„Срещу вълк се отива със секира, а не с евангелие и кръст.“
„Победеният няма приятели, такъв беше железния закон на хиподрома.“
„Чудни хора сте. Какво не ви е по сгода, та сте се оклюмали такива? Покрив ли нямате на главите си, вино ли ви липсва? Или сте се размислили над положението си – как ще бъде и как ще свърши? Ако за туй сте се размислили, аз ще ви кажа – напразно! Напразно се тревожите защото нашето положение е ясно като белия ден, дето свети зад тоя праг. Ние или ще отървем главите си, или няма да ги отървем.“
„Българският войник така е научен – за един поразен задник да взима глава!“
„И колкото повече с вървежа на годините успехите му щяха да се множат, толкова по-твърдо той щеше да вярва в непогрешимостта на постъпките си, а на несполуките си щеше да гледа като на едно незаслужено противодействие от божия страна. И цял живот щеше да върви и да воюва срещу това противодействие, за да разбере едва в края на дните си, че напразно е воювал с него и че напусто са отивали усилията му, че със силите, в които откриваже и виждаше злата воля на бога, не е трябвало да воюва, а е било необходимо само да ги разбира и като се съобразява с тях – да ги използува така, както водиничарят ползуваше силата на водата, за да меле брашно.“
„-Историята не обича слабите хора – каза Симеон.
-Като всички истински блудници! – засмя се Владимир…“
„Привързан към дисциплината и порядъка, както слепец към тоягата си.“
„-Човек изкарва своето парче хляб с горчива пот на челото!
-Но с усмивка пие виното си, дявол да го вземе! С усмивка люби! С усмивка посреща появата на първата си рожба! С усмивка благодари на небесата за гергьовденския дъжд! С усмивка слуша пролетното свирукане на птиците и с усмивка се хваща до изгората си на хорото! Колко усмивки, дявол да го вземе, въпреки тая горчива пот по челото за парчето хляб!“
„Трябва да знаеш две истини, човече: че една горчива сълза тежи върху везните на съдбата сто пъти повече от сто щастливи усмивки и че една само незаслужена мъка, която избраникът причинява, прави на пепел сто негови добрини!“
„Най-напред поискахме от болярина да ни даде семе, за да засеем. Той ни даде. И се уговорихме на всеки негови десет мери да му върнем догодина петнадесет. Тъй се уговорихме, защото другояче нямаше как – единственият човек, който можеше да ни заеме семе за посев, беше той. А когато на един-единствен се молиш, ти приемаш всичко, каквото той пожелае. Ние си знаехме, че затъваме до гуша, но нали трябваше някак да се живее!…След това поискахме добитък, за да орем. И той ни даде. И се условихме за всеки вол да му дадем по тридесет мери зърно и по един месец в годината да му работим безплатно. Тъй се условихме, защото нямаше другояче как. А ние сме уславяли робията си, защото още по онуй време беше ясно, че тия дългове ние не ще можем никога да изплатим! На какво се надявахме? Надявали сме се изглежда на божията милост.“
„-Като си видял толкова ми ти свят и си ходил из толкова ми ти страни, и си чел толкова ми ти книги, какво ще ни посъветваш да правим? По кой път да вървим?
Ханко мълчеше. Не знаеше какво да отговори, нямаше представа кой от многото пътища е оня, дето извежда на светлина. Но дълбоко вярваше, че един ден непременно ще го открие.“
„Българино! Каква чудна магия се съдържаше в тия няколко букви, изречени на глас. Не можеше да си обясни в какво по-точно се състоеше тази магия, но все едно, тя правеше божия храм негов, а богомолците – негови събратя. Тя унищожаваше самотията му и с невидими връзки го свързваше с хиляди други хора, които също бяха българи като него, говореха на същия език и се молеха на същия бог. Българино!“