3.
Плацента покриваше долната страна на лицето му; дишаше и през нея, но трудно; често се задушаваше. Не можеше да говори и без нея, не можеше да издава никакъв звук.
Разкъсвахме я. Очите му ридаеха, чувахме гласа им. Раздираше вътрешностите ни; болеше ни, навярно колкото го болеше, докато извършвахме болезнената операция, но оставихме ли я по-дълго тя щеше да го убие.
Имахме достатъчно време за да го разберем, опитахме всички възможни различни начини. Трябваше да се разкъса поне веднъж на денонощие, защото се напластяваше. Приличаше на паяжини, които пласт по пласт се натрупваха; приличаше на сняг, но лепкав. Докато беше съвсем тънка му действаше успокояващо, усмихваше се с очи; знаехме, че под живата маска се усмихва и с устни, но после дъхът му се забавяше, ставаше все по-дълбок, по-затруднен. Махаше с ръце, лека-полека лицето му започваше да посинява. Побързахме ли да я разкъсаме, след няколко часа трябваше да го направим пак и после пак.
Всеки път го болеше, понякога течеше и кръв, но по-често не беше кръв, а нещо което напомняше на кръв като консистенция, но тъмно синя, почти черна; миришеше потискащо като на лекарства; знам (не помня откъде), че така са миришели болниците преди Великата болест. По-добре беше да разкъсваме плацентата веднъж, по-малко страдания му причиняваше, но често с цялата си обич се питах: дали да не я оставим, ако ще да го убие. Веднъж завинаги да свърши, че това не е живот.
Имаше две ръце с по пет пръста и две умни очи; две уши, две зърна; беше момченце, нарекохме го Витус. Имаше си две крачета с по пет пръста. Научи се да ходи на осем месеца, но не издаваше звук, макар да беше вече на три. И от първият му ден на този свят беше обречен на болка и задушаване.
Нещото избиваше през кожата му, блестеше, стичаше се, втвърдяваше се, натрупваше се, покриваше устните му и нослето му. Какво ли не опитахме. Покривахме долната част на лицето му с лепенки, или му казвахме да стисне в зъби лъжици; плацентата покриваше чуждите тела, не й пречеха, но Витус пак се задушаваше; пак трябваше да изтърпи болката, че да може да диша.
Беше разумно дете. Научи ни на езика си. Говореше с пръсти, ръцете му изписваха непреводимо богатство от емоции и смисъл; самороден малък поет на движенията. Без живата маска приличаше на базов като нас. По базов дори, защото Яса си имаше кожата на змийка, а из слабото си сърце…
„Не, не е само слабото му сърце!“
Не, не е само слабото ми сърце, но не искам да го кажа…не иска да го каже…на Яса. Откакто се наведох над шахтата…откакто се наведе над шахтата…и почувствах острата болка в дълбините на мозъка си, все по-малко съм себе си. Виждам се в гръб и в профил, в анфас: отгоре, надничам покрай раменете си. И съм повече това, което ме наблюдава, отколкото това, което е в мен. Сливаме се, имаме някакъв контакт, в по-голямата част от времето е трудно да се различим, но все пак сме две различни съзнания.
Попадали сме в библиотеки с Яса, прочетох за шизофренията, за мултипленото Его. Не, изглежда не е точно това, което се описва в книгите. А и откъде знам изобщо забравената писменост? Прочетох и за обсебването, но това нещо е странно, но в никакъв случай не е зло. Истината е, че аз умирам, а то поддържа тялото ми.
Някаква резерва ми е. Дали се е намирала в мен? Дали не е в джаджите, които онзи странен лекар твърдеше, че е сложил в сърцето ми, а аз го мислех, че е обикновен мошеник? Дали не е чакало момента, в който трябва да се прояви? Възможно е. Когато съм вдъхнал отровните изпарения, отделяни от онова, което течеше в шахтата и съм започнал да умирам, то се е активирало. Възможно е, много е възможно. Възможно е да се е намирало в самите изпарения и да няма никаква връзка с джаджите, които имам или не в сърцето си. При всички случаи то е по-силното и ако искаше да ме прогони, да го е направило. Напротив, задържа ме, доколкото е способно в собственото ми тяло; поддържа ме и един вид е впило нокти в мен, не че има нокти. Чувам гласът му, когато говори за мен в трето число; често гласът му съвпада с мислите ми. Но когато съм много уплашен, то говори, заглушава мислите ми, а тялото ми привидно е запазило хладнокръвие, което е често спасително и за Яса, и за малкия.
Когато напусна тялото си, то ще се грижи за тях. Каквото и да е, откъдето и да е, то е резервния ми живот. И съм благодарен, че го имам.
Не знам дали утре в тялото си ще бъда аз. Твърде много бягахме, Яса си навехна крака, лека е като зайче, но пътеките са стръмни; чезнат на места, а заради живата маска малкия не е много издръжлив; трябва и него да нося. Не съм сигурен кой от двама ни повече се задъхва, той заради маската или аз, заради сърцето, но стигнат ли ни онези, ще ни разкъсат. Мразят базовите – били сме виновни за всичко; не разбрах какво имат предвид под „всичко“, защото останах с впечатление, че живеят в богата, много богата колония. Не знам, не съм сигурен: спряха ни на бариерата, обърнахме се.
Не сме правили никакви опити да минем през бодливата тел, а и Витус беше с плацентата, виждаше се, че не е базов. Вървяхме по пътя, преди да ни настигнат онези с АТВ. Напълниха ни гърлата и очите с прах. Хилеха се безобразно. Лицата им бяха мъртвешко бледи и сбръчкани, макар личеше да са на младежи; нямаха очи, но виждаха, иначе си бяха по-базови от нас. Дадоха ни преднина от три часа, защото били благородни.
Много благородно наистина. Три годишно дете, изпосталелите му, явно гладували с месеци родители, които очевидно не бяха в добро здравословно състояние и имаха само планинските пътеки, които познаваха далеч по-зле отколкото преследвачите си.
С Яса имахме едно-единствено преимущество, че бяхме сталкери. А из планината имаше много места белязани от Великата болест, на които нормалните хора отбягват, но не и ние. Обширен некропол от времето на Откровението; скитаха се в околностите им чакали с умни изражения и огромни очи, бяха изровили труповете, оглозгали всичко и оставили само ровове и следи от ноктите си; мястото беше толкова мъртво, че Великата болест отдавна го беше напуснала, но не и страховете на нормалните. Чакалите още откриваха тук-там храна, но и те бяха изпосталели и скоро щяха да потърсят другаде прехраната си.
Нагоре бяха скалите, над тях някогашния планински курорт. Храна нямаше, но бутилиран алкохол много намерихме и временно убежище защитено от въргалящи се скелети и страховете на нормалните, че вековните кости все още могат да бъдат огнище на Великата болест.
Не можехме дълго да останем, никаква храна, напуснехме ли отбелязаната с флагчета „Опасна зона“ щяхме да се превърнем отново в дивеч за преследвачите си, но колкото по-дълго се застоявахме, толкова повече от тях щяха да се откажат; времето беше на наша страна, гладът – на тяхна.
А гладът е по-страшен дори и от Великата болест и както някога по време на Откровението е накарал хората да напуснат домовете си, където хората са били защитени от заразата, но гладът ги е убивал, така ние трябваше да напуснем зоната и няколко дни нямахме преследвачи след себе си, но после видяхме. Бързо придвижващи се черни точки, на предишният склон, по който се бяхме спуснали. До два дни, най-много щяха да ни догонят и когато стигнахме онзи краварник…Оставихме Витус.
Яса се даваше в ридания. Притисках я в себе си. Обяснявах й…
Обясняваше й. Той и обясняваше, че това е единственият начин момчето да бъде спасено. Преследвачите щяха да вървят след тях, а краварят скоро щеше да дойде при кравите, те не бяха доени, мучаха…
„Щеше да намери момчето. Да, не се знаеше що за човек е, но той живееше като някогашен селянин, това беше очевидно. Нямаше да захвърли детето, за такива хора децата са съкровища. Рядко се случва жена да роди повече от три…„
-…рядко се случва жена да роди повече от три. Децата струват цяло състояние, защото поотраснат ли – работят – обяснявах й, а тя хлипаше, но ме разбираше. – Трябва да побързаме. Витус ще оцелее, не и ние, ако онези безделници ни догонят.
Не исках да й казвам, колко съм разтревожен самия. Витус ме разбра като му обясних, че трябва вече сам да сваля плацентата от лицето си. Кимна. Изглеждаше по-възрастен, поне на шест, седем години. Дали ще може със своите ръце да си причини цялата болка?
Надявах се.
