Дълго време баща ти криеше.
Не беше трудно, кой да влезе в банята, че да го види без маска.
Не, че тогава подобно нахлуване изглеждаше толкова непристойно, колкото сега.
Все още бяхме запазили част от старите си навици. Събирахме се вечер на една трапеза. Сядахме около масата, сваляхме маски, виждахме се без тях…
После се появи неудобството, че един вид да се разголваш като ядеш…Не, не ме разсмивай. Не сме ходили заедно по нужда, отношението към тази физиологическа потребност си беше същото каквото е сега, но поемането на храна не изискваше интимно уединение. Напротив…
Знам, че ти е отвратително да си го представяш. Хайде, няма да те измъчвам с повече подробности, че усещам, че ти се гади.
Не ни направи впечатление, че баща ти спря да вечеря с нас. Да, точно така: с мен и с баба ти. Тогава семействата живееха заедно. Да, правилно: не само баща със син, майка с дъщеря, а всички заедно.
Свикнахме да не виждаме лицето му. Почти не виждахме и своите. Нещо повече, не искахме да ги виждаме. Това не бяха лицата, които обичахме преди пандемията…
Лора беше на четиридесет и пет, аз на четиридесет и осем, когато я изгубих. Не тотално, не. Тогава бе разгара на Великата пандемия (както я наричат историците днес), тогава изнамериха и маските. Тези, които ни опазиха от пандемията и продължиха да ни опазват, от нас самите (както твърдят философите днес).
Продължихме да живеем заедно още почти петнадесет години, но това не беше вече точно тя, а някакви нейни остатъци.
Маската беше погълнала бенката под долната й устна. Малката драскотина, оставила белег малко под бенката. Маската беше погълнала и кривото й зъбче. Не знаеш какво е криво зъбче. Трудно ми е да ти обясня, сега няма такива.
Отишла си беше онази нейна усмивка; закачливата, леко хищна, подканяща към танц и смях…Знам, знам, че не разбираш много неща, но не мога да ги премълча, защото ще изгубя нишката и няма да успея да ти разкажа нищо.
Накратко: това не беше вече тя. Жената, която ме обикна, обикнах. С която имахме двама сина. Живеех вече със сянката на истинската. Тя живееше със сянката на онова, което бях. И само обичта ни към баща ти ни напомняше кои сме…дълбоко в себе си.
Станало е, някъде във периода между Устав 2 и Устав 3. Каза ни по-късно.
Устав 2 забрани колективното поемане на храна (заведенията за обществено хранене, работническите и служебни столове; семейната трапеза; храненето в компанията на втори човек), понеже съдържа риск за разпространението на заразата, за която казваха, че е ограничена, не и изкоренена.
Приехме го лесно. Заведения за обществено хранене нямаше от години; нито аз, нито Лора някога се бяхме хранили в работнически или служебни столове, дори живеехме със заблудата, че са изчезнали преди десетилетия. Чичо ти вече беше изчезнал, а баща ти все по-често оставаше в дома на майка ти. Лора. И тя се казваше Лора, като баба ти. Случайно съвпадение, но много мило. Не е съвпадение, че ти се казваш Витус, като баща ти. Така решихме, че е най-добре.
Устав 3 разпореждаше маската да се сваля само в банята при изпълнение на хигиенни действия и при проверка на служебни лица.
Трудно ни беше да разберем какво е значението на Устав 3, докато не бяха вписани допълнителните положения към него и не бяхме задължени да ги научим наизуст.
Касаеха атавизмите, възвръщането на старите (варварските) черти.
Задължаваха всеки още щом види в огледалото поява на такива, незабавно да потърси помощ. Атавизмът бил лесно лечим.
По-късно, като се замислях стигах до извода, че никога не бих предал Витус на лечение. Липсваше ми онова лице, свитите устни, юношеската агресивност на изпънатите лицеви мускули. Някак недовършено, но обещаващо характер, силен характер…
Крил е от нас; с години. Не знам как е успявал да обиколи всички улични проверки, но ще научим, ще трябва! Нали?
После се появи ти, седмица след като те доведоха, той изчезна. Също като чичо ти, макар да съм сигурен, че онова, което по-късно им се е случило е различно.
Не се плаши. Това, което виждаш е лице. Твоето лице. Истинското ти лице. Което трябва да опазим.
Ще се научим как баща ти е заобикалял уличните проверки, но ще го правим по-добре и от него! Нали?