Иван Русланов е роден през 1991 година в град Костинброд. Дипломиран бакалавър в Университета за национално и световно стопанство, специалност „Журналистика“, работи в университетския вестник. Участва в три от радио романите на Българско национално радио – „Вечер в скрития квартал”, „Пациентът” и „Седмица след края“. През 2008-а печели наградата „Млад автор на годината” от Националния клуб за фентъзи и хорър „Конан”. Има публикации във вестниците в родния му град и в различни сайтове, писал е и за вестник „Стандарт”. Автор е на романа “Черният ангел: Раждането на един от нас” и сборника „Искри човечност“. От днес новата му книга „Среднощни светлини“ е вече по книжарниците.
– Дебютът ти като писател дойде сравнително рано, много запомнящо се и атрактивно. Романът ти “Черният ангел: Раждането на един от нас” беше избран за издаване с вот от читателите в мрежата. Тогава беше едва на деветнадесет. След романа се дипломира, работи в радиото, спечели и беше отличен на много конкурси, издаде още една книга, а сега ти предстои премиерата на следваща. Звучи много добре, това е динамичен живот, но чувствал ли си понякога умора? Или усещаш, че имаш сили за много повече?
– Като зададе този въпрос, ти ми напомни за всички прекрасни хора, които срещнах. За невероятните емоции, които изпитвах отново и отново при всяко награждаване, при всяко място, до което ме отведоха творбите ми, до всяка дума, която извираше от сърцето ми по време на премиери и награждавания. Истината е, че не се чувствам уморен. Напротив. Готов съм още веднъж да мина по този път, да се развивам и да продължавам да работя. Стига читателите да искат това. Те са най-важни за мен. За тях аз ще продължа да се раздавам. До момента, когато те ми кажат: „Стига. Изчерпа се.” Ето тогава може би ще се уморя. Но докато и един човек се вълнува от историите, които пиша, аз ще имам сили.
– Ако може, представи новата си книга с няколко изречения.
– Новата ми книга е много специална за мен. „Среднощни светлини” е написана през всички онези красиви летни нощи, макар и понякога дъждовни, на 2014 година. Историята ще ни запознае с двама души, които макар и да имат много различни интереси и мечти, се срещат отново, за да може да бъдат изказани всички недоизказани признания помежду им. Двамата обаче се разделят. Дамян, както е името на героя ми, решава да се отдаде на науката и пътуванията, продължавайки да търси себе си в този забързан свят. Анна, главната ми героиня, намира любовта в млад политик, с когото мечтаят да създадат семейство. Но младата дама ще трябва да се сблъска с жестокостите на българската политика. И да се сблъска с най-бруталната жестокост на човешкото сърце.
– Имаш ли любим цитат от нея и може ли да го споделиш?
– Истината е, че нямам любим цитат. Във всеки ред бях себе си. Бях искрен и се надявам, че това ще се усети от читателя. Разказах една история, която мисля за много актуална, която, поне според мен, разкрива много от травмите на съвремието ни. Нямам лоши или добри герои. Цитатът, който обаче ме описва много добре, може би е този: „Творците са странни същества. Пишат цели пиеси, романи, композират или рисуват, за да кажат едно обикновено „Обичам те“. Страхуват се, че ако просто споделят чувствата си, ще бъдат отхвърлени, подиграни, а след това и най-страшното – забравени.”
– Светъл човек си, обръщаш се винаги с вяра и любов към хората, към обществото. Въпрос на воля и разум ли е – осъзнал си, че човек е добър, когато се отнасяш с него като с добър и поддържаш това правило, или душата ти е приела светлината на света и подминаваш мрачното?
– Не подминавам мрачното. Много силно изживявам човешката грубост и цинизъм, които в момента ни обкръжават в границите на малката ни родина. Но въпреки всичко се усмихвам напук на този цинизъм. Защото той не заслужава моите сълзи. Не заслужава сълзите на когото и да било. Много хора ме питат „Защо винаги се усмихваш? Защо винаги си толкова любезен?” Защото ако се отдам на отчаянието, няма да направя услуга на себе си. Ако се превърна в злобен човек, който вместо да помага на другите, ги коментира зад гърба им, ще пристъпя всеки свой принцип. А мисля, че в България има твърде много хора, които ежедневно предават принципите си. Не ги осъждам. Борбата за насъщния е брутална в страна като България. Но вместо да обиждам хора, вместо да ги спъвам, докато се опитват да постигат мечтите си, аз избирам да им подавам ръка. Защото само така се гради едно стабилно и смислено общество. То не зависи нито от политиците, нито от някакви върховни божествени сили. Гради се от нас. Обикновените хора. Стига да си даваме шансове и да се подкрепяме.
– Какво е мястото на интелектуалеца в съвременната реалност?
– Винаги съм се питал какво значи това „интелектуалец”. През Възраждането например за интелектуалец се е смятал всеки човек, който прояви дори и малък интерес към образованието и изкуството. Интелектуалци по това време са били читалищни деятели, попове и учители. Все хора, уважавани от обществото и допринесли за своето време, помагайки на десетки хора да се отправят по пътя на знанието и да предадат нататък наученото. Днес какво разбираме под „интелектуалец”? Човек, който пише иронично – социални постове и събира стотици лайкове и коментари. Или говорят от високи трибуни. Да, при някои от тях има доста точни попадения. Но колко от тях са се отдали изцяло на малкия човек, на някой млад човек, като мен, да речем. Колко от тях са се осмелили да слязат от сигурния си, болезнено временен трон, за да погледнат какво действително се случва в обществото ни. И в света, като цяло. За мен интелектуалецът е точно такъв. Той върви между хората – както всички онези даскали, попове и деятели, които са вървели измежду народа ни по време на ТУРСКОТО РОБСТВО и са се опитвали да спасят българина от едно по-страшно иго – това на незнанието. А от такива хора имаме крещяща, убийствена нужда и днес. Макар и, поне привидно, да сме свободни.
– Има ли път за младия писател в България?
– Една приятелка онзи ден ми каза – ти си на 24, а вече имаш три издадени книги, първите две от които доста добре реализирани. Аз се замислих и всъщност да – има път за младия автор в България. Стига да се бори, стига да е готов да мине и през Ада за идеята си. Най-важното – да вярва в нея. Знам, че нещата ще се получат, защото при мен се получиха. Всичко е въпрос на време, на упоритост и действия.
– Кое най-силно те вдъхновява?
– Хората. Любовта. Малките жестове. Малки парчета от красиви страни. Малки, почти колкото ключодържатели. Трябва да четем повече между редовете. Да се вглеждаме в детайлите.
– Успешен човек си, но всеки си има неуспехите. Какво пробуждат те у теб: по-скоро те натъжават или по-скоро те амбицират?
– Всеки се обезкуражава от време на време. Не след дълго обаче виждаш, че животът продължава, колкото и клиширано да звучи. И ти трябва да си стъпиш на краката. Да пуснеш неуспеха от сърцето си и да тръгнеш към новия ден. Всеки ден е един нов живот, както се пее в една песен. Старая се да възприемам света по този начин. И всеки ден търся начин да се променям за добро.
– Имаш много приятели, но самотата никому не е чужда. Тежат ли ти онези кратки мигове, в които си й отдаден?
– Не бих определил самотата като нещо чак толкова лошо. Доста често тя е единственият събеседник, който ни разбира. Аз съм човек, който обича да се среща с нови хора, с това е свързана и работата ми като журналист. Но в крайна сметка понякога ти се иска просто да почетеш книга, да гледаш филм и да се насладиш на тишината около себе си. Чувствал съм се самотен, но аз имам много добри приятели. Знам, че те никога няма да позволят да остана сам. Истината е обаче, че не бих казал, че имам много приятели. Малко са. Но са напълно достатъчно. „Приятел” е титла, не просто някаква дума. Тя трябва да бъде доказана.
– Обикновено колко време работиш над една книга?
– Зависи. Няколко месеца трае написването на първата версия, но след това започва процесът по редактиране, по дооформяне на идеите, персонажите, диалозите. Специално „Среднощни светлини” се подготвяше около година. Моята редакторка Мартина Иванова от издателство „Хермес” свърши чудесна работа. Научих много от нея. Благодаря й, че повярва в мен и в първоначалния ръкопис и ми даде шанс да представя своята най-специална история пред българския читател.
– Редактираш ли много?
– Винаги намирам нещо, дори и в готовия текст, малко преди да го пратя на конкурс, да кажем. Редактирам много и се старая да се уча от конструктивните критики. Имам още толкова да уча… Като се сетя колко много неща в писането все още не знам, ме побиват тръпки.
– Има ли нещо незавършено на “работната ти маса”?
– Иска ми се да се отдам изцяло на „Среднощни светлини” и реализирането му. След това – ще видим.
– Експериментираш ли, търсиш ли нови за себе си форми, жанрове?
– Ти знаеш, аз започнах с фентъзи. „Черният ангел: Раждането на един от нас” е дебютът ми. Гордея се с него. Смятам, че написах една история за млад човек, който въпреки свръхестествените си сили, се възприема като обикновен човек. Има същите чувства и възприятия. Но в последните години се промених страшно много. Първата промяна дойде в жанра. „Среднощни светлини” е една много социална, много драматична книга. В нея няма нито един фантастичен елемент. Не обичам да стоя в рамки. Един автор не трябва да стои в рамки. Много израснах докато пишех романа. Достигнаха ме толкова много промени. Като цяло 2015-а беше годината, която ме промени изцяло. През тази година ще видим дали промените са били за добро.
– Кои са любимите ти автори?
– Аз мисля, че един автор трябва непрекъснато да чете. По този начин той развива писането си, мисленето си, увеличава набора от думи, с които работи по романите си. За „Среднощни светлини” четях страшно много и мисля, че намерих наистина любимите си писатели. Ще започна с Александър Дюма – син и неговият вечен роман „Дамата с камелиите”. Велик роман. Сестрите Бронте и незабравимите им романи „Джейн Еър”, „Агнес Грей” и „Брулени хълмове”. Нашата нечовешки талантлива Блага Димитрова и романите й „Отклонение”, „Пътуване към себе си” и „Лавина”. Димитър Димов – „Осъдени души” и „Тютюн”. Уилки Колинс и „Жената в бяло”, книгите на Карлос Руис Сафон… И още толкова много, които пропускам. Въпреки че с повечето от тях никога няма да успея да се запозная, те ми дадоха искрата да поема риска и да напиша нещо извън границите на фентъзито, от което малко се бях разочаровал.
– Кажи най-важните за теб конкурси, в които си отличен.
– Всички награди са ми много скъпи. Имам си специална стена вкъщи, където са закачени. Може би по-неочаквана беше наградата „Студент на годината”, която ми присъдиха от Студентския съвет на Университета за национално и световно стопанство. Много специален момент, изживях го изцяло. Запазих си изключително красиви спомени. Наградата ми от конкурса „Словото на младите” на фондациите „Стоил Куцев – Даскала” и „Огънят на Орфей” също ми е много любима, тъй като заради нея излезе втората ми книга „Искри човечност”. Сещам се и колко бях щастлив, когато спечелих конкурса за кратък фантастичен разказ на името на големия ни фантаст Агоп Мелконян. Всяка награда е моя стъпка напред.
– Към коя от своите книги изпитваш по-голяма слабост?
– „Среднощни светлини” ме промени. Тя ми показа накъде искам да вървя като автор, по какви теми искам да пиша. По-миналото лято, когато започнах да я пиша, вдъхновението в мен бе толкова силно, че имаше дни, в които не съм си лягал, а ходех на работа, след което пишех. Това е най-изживяната ми книга. Трудът, в който съм инвестирал най-много време, най-много грижи, най-много емоция. Редактирах го пет или шест пъти преди да го изпратя на издателство „Хермес”. Силно се надявам, че съм успял да му даря голямо сърце, защото точно такива книги са успешни на пазара. Тези, в които авторът се е раздал до последната си изтерзана сила.
– Какво ще пожелаеш на своите читатели?
– Ще им пожелая да изтрият от речника си изрази като „не мога”, „невъзможно е” и „няма как”. Забавят ви, приятели. Талантът във вас струва много повече, отколкото си мислите. Просто работете. И не се отдавайте на външните шумове. Много хора ще се надяват да се провалите и ще направят всичко възможно, за да съдействат това да се случи. Забравете ги. Те нямат значение. Те самите са дълбоко нещастни. Бъдете себе си. Усмихвайте се повече. Правете добрини. Вашето усърдие ще се възнагради.
– Какво мислиш за електронните и хартиените книги? Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето?
– Аз лично съм от така наречената „гутенбергова” аудитория. Онези, които предпочитат книгата им да има корици, листове, да се усеща хартията в ръцете им. Чел съм и електронни книги. Смятам, че и за двата вида има бъдеще и аудитория.
