Бранимир Събев е на 34 години, родом от гр. Свищов. От седем години живее в София, от петнадесет години пише. Автор на четири сборника с разкази в жанровете ужаси, фентъзи и фантастика, носител на многобройни литературни награди. Основател и председател на Horror Writers Club “LAZARUS”. Личен блог: http://chetene.blogspot.bg/
– Пишеш предимно хорър, а за да се създаде ужасяващия сюжет, човек трябва да е способен да види мрачните страни на живота. Успяваш. Но наедно с това, обикновено в края на историите ти злото си получава заслуженото. Това само творческо послание ли е, или и в живота, що се отнася до справедливостта, си оптимист?
– Да си призная, в живота не съм чак такъв оптимист. В немалко случаи от реалността злото действително си получава заслуженото, но се случва с голямо отлагане… и не винаги. Не знам дали съществува абсолютна, перфектна справедливост, дори и на оня свят, но се старая поне в творбите си да я достигна.
– Страховете – подсъзнателни и съзнателни, рационални и ирационални, хорърът ги изважда наяве. Вярваш ли, че с това ги обезсилва? Има ли терапевтичен ефект за читателя или е преди всичко за забавление?
– Добър въпрос – да, мисля че ги обезсилва, поне до известна степен. Не мога да съдя за терапевтичния ефект, при мен писането не е терапия и не го правя с цел лекуване на душевни рани. До голяма степен е забавление, удовлетворение, страст и удоволствие
– Наскоро получи отличие на “Цитаделата”, кои са другите най-важни за теб литературни награди?
– Без съмнение, „Българска книга на годината 2015” е едно от петте ми най-големи литературни отличия, които съм получавал досега – а те не са малко, общият им брой е 17. Другите четири литературни награди, които изпъкват, са още две, връчени ми от Националния Клуб за Фентъзи и Хорър „Цитаделата”: „Български автор на годината 2012” и „Златна Руна 2013” за принос в развитието на фентъзи и хорър жанра в България, както и двете първи места в Националния литературен конкурс на Софийски Университет и Фондация „Св. Климент Охридски” – през 2007-а за разказа „Арлекин” и през 2010-а за разказа „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”.
– Бранимир Събев е вече познат автор, но що за човек е Бранимир Събев извън литературата? Какво друго го увлича, на какво се отдава?
– Когато не пиша и не чета, обичам да разпускам с компютърни игри, понякога с филми и сериали, разходки из парковете, гледане на футболни мачове… Преди ходех на фитнес и тренирах любителски бокс, играех баскетбол, позарязах тези дейности последните години, но напролет ще наваксам. Ала истинската ми страст са кръчмите с приятели и срещите с момичета по тънката част 😉 Няма начин, колкото и да съм писател, преди всичко съм и мъж, и човек – и смея да твърдя, това важи за повечето творци.
– На Коледния панаир на книгата представи последния си сборник “Априлска жътва”, няколко думи за него?
– „Априлска жътва” е последната ми книга и, смея да заявя, най-добрата досега. Мисля, че това (събрани са най-новите ми творби, писани най-скоро) е най-силната селекция. Забелязаха го вече не един и двама читатели, за справка – ревюта по блогове, сайтове, Гудрийдс. Сборникът съдържа 14 разказа, основно ужаси, но има и един-два фентъзи, 3-4 фантастични и една история за порастването. Може да се закупи във всяка по-голяма книжарница, но ако държите да получите книгата лично от мен с автограф, няма проблем – достатъчно е да ме издирите във фейсбук и да ми пишете на лично съобщение
– И като стана въпрос за Коледния панаир на книгата, какви бяха впечатленията ти? Засилва ли се интересът към българските автори?
– С риск да прозвуча песимистично: не, напротив, даже намалява. Съдя по продажбите на своите книги, съдя по продажбите на не един и двама други български писатели, които познавам, съдя и по факта, че бях единственият писател, който беше плътно всеки ден на щанда си на панаира, от сутрин до вечер. Но най-вече съдя по това, че имаше определено по-малко посетители на панаира като цяло. Преди на всеки панаир на четвъртия етаж в НДК работеше малко кафене, в което предлагаха напитки и храна, тази година за пръв път не отвориха – сметнаха, че им е нерентабилно и няма смисъл поради твърде малкото потенциални клиенти. Не се наемам да коментирам причините – само изтъквам фактите. Истината е неприятна, истината боли, но истината е свята.
– Освен хорър, пишеш и фентъзи, чел съм от теб и исторически, психологически, криминални разкази, антиутопия. В коя форма или жанр не си писал, но ти е предизвикателство да опиташ?
– Писал съм още реалистика, екшън-фантастика, дори поезия. Не съм мислил в кое ми се иска да се пробвам – прииска ли ми се, просто ще го напиша, и така Но като цяло обичам да експериментирам с жанровете, за мен такова нещо като чист жанр е нещо отмряло, комбинациите и амалгамите между два или повече жанра са наистина интересните и актуални произведения днес в световен мащаб, доказано е нееднократно вече.
– В коя форма или жанр никога не би писал?
– О, не знам, това е сложно. Нека не се заричам – кой знае, нека читателите тръпнат в неведение и очаквам как може да бъдат изненадани 😉
– Редактираш ли много?
– Имал съм и случаи, когато съм редактирал двуцифрено число пъти, например разказа ми „Арлекин” в сборника „Човекът, който обичаше Стивън Кинг” е девети, последен вариант, а повестта ми „Пустинния Скорпион” от едноименния сборник е изтърпяла дори повече редакции. Но в повечето случаи се старая да редактирам три пъти: първи път, за да обера най-големите грапавини в разказа, следва втора редакция с изчитане на разказа на глас, тогава изскачат най-много неща за поправка, и след това последна редакция, която е финална четка. Хубаво е между трите отделни редакции да има нелош времеви интервал, да успее разказът да отлежи, поне няколко седмици на всяка пауза, но не винаги се получава.
– Вдъхновяван ли си от свои сънища?
– О, да, доста често. Разказите ми „Бягството” и „Котешкият господар” от „Човекът, който оличаше Стивън Кинг” например са изцяло вдъхновени от сънища, „Ще крача редом с теб” от „Пустинния Скорпион” също е отчасти на база сънувани неща, както и „Водният град” от „Априлска жътва”… Сънищата са определено източник на вдъхновение, но далеч не единствен.
– Опознавайки човешките страхове, опознаваш ли по-добре човека?
– По-скоро не. Не само страховете описват и изчерпват човека. Хората са много по-сложни и комплексни системи, особено в душевен аспект. Да, страховете, пороците, стремежите, мечтите и тайните желания доста добре описват един хомо сапиенс, но има и още – вижданията му за света, възгледите му за чест, дълг, справедливост, отношения с други хора, наличието или отсъствието на благородство, скрупули, съвест и много други.
– Пишеш и книги-игри. Няколко думи за тях?
– Най-най първите ми литературни опити бяха в осми клас, опитах се да напиша една книга-игра на тетрадка, класическо фентъзи, получи се много грозно и зле. Сега имам една издадена книга-игра – „Кладенецът”, публикувана в сборника „Призвание Герой” том 3. Там вие ще се превъплътите в ролята на 13-годишно момче, което трябва да слезе в кладенеца, за да спаси малката си сестричка, която е отвлечена от зли сили. Веднъж щом се озове на дъното на кладенеца, оттам започва лабиринт, пълен с клопки и чудовища, трябва да открие малката, а часовникът тиктака… Определено ще има и още книги-игри от мен, но всяко нещо с времето си.
– Обичаш да четеш много, кои са авторите, оказали най-голямо влияние върху теб?
– Без съмнение на пиедестал стои и гордо над всички останали се извисява Стивън Кинг, от него съм чел най-много книги и ми е оказал най-голямо влияние. Сред другите се открояват особено Джон Конъли, Нийл Геймън, Роджър Зелазни, Астрид Линдгрен, Томас Харис, Л. Рон Хабърд и в по-малка степен вече Дан Симънс, Джон Броснан, Никос Казандзакис, Ерих Кестнер, Емилио Салгари и др.
– Писането е труд. Писането е увлечение. Писането е дълбока потребност. Кое от трите твърдения е най-близко до същността ти на автор?
– Всичките са верни, без съмнение, бих добавил още, че писането е енергия, писането е смисъл на живот и много други. Но за мен специално може да се каже, че най-вече писането е увлечение.
– Какво мислиш за електронните и хартиените книги? Кои предпочиташ, как виждаш бъдещето на двата формата?
– Важното е хората да четат, а вече на какъв носител ще предпочетат – тяхна воля.
