Стефан Кръстев
Отдавна се случи, но помня. Преди да чуем за пандемията, предпазните маски бяха изчезнали. А казваха, че вирусът се разнася по въздуха и покосява.
Всеки ден научавахме от радио и телевизия…
Радио и телевизия ли? Средства за масова информация, от онова време…
Да, и за дезинформация…
Всеки ден научавахме от радио и телевизия за нови заразени и смъртни случаи.
Намирахме си маски по черните пазари. По интернет…
Интернет ли, сега ми е сложно да ти обясня, но тогава интернет беше глобалната мрежа, смешно е да си го представиш, но – да. Много, много примитивна глобална мрежа, но тогава можехме да мислим и сами…
Дали? Всъщност…
Не съм убеден. Не помня добре, но поне вярвахме, че можем да мислим сами.
Когато не стигаха парите да си купуваме от черния пазар, си стъкмявахме сами – от дрипи, че и от нови дрехи, които вече нямаше къде да обличаме.
А смъртните случаи и заразените ставаха все повече.
Задължиха ни да носим маски, а за маска, която имаше трайност час-два, заменяхме велосипеди и мотопеди, които имаха такива. Аз имах и замених за маска.
Накрая все пак отвориха магазинчетата за маски. Имаше ги на всяка пряка, едно до друго. Преди това в тях продаваха вестници и талончета за хазартни игри, но бързо ги преоборудваха и пуснаха – почти безплатно, по-трайни маски.
С които можеш да прекараш цял ден.
Помислих си, че най-после ще си взема дъх. Макар и през маска.
Почти нищо не беше ми останало у дома, когато купих първата от новите маски.
Знаех си, че производството им е на фирми, близки до правителството и тези, които издаваха указите.
Какво пък! Важно е да дишам.
Чул бях, че маските са на нов принцип, в тях има органични съставки, които филтрират въздуха, действат като външна имунна защита.
Любопитен бях, но малко читава информация можах да намеря. Изглежда, материалът им беше обект на авторски и корпоративни права.
Когато я сложих върху лицето си, залепна като целувка.
Усетих как се впива в кожата ми, как се сраства с нея, но усещането беше, ако не приятно, то поне успокоително, въпреки че и… някак смущаващо.
Сякаш с лицето ми се беше сраснало друго същество.
Сякаш то дишаше вместо мен и пълнеше дробовете ми с нещо непознато, което изпълняваше функциите на въздух.
Вървях като унесен, но забелязвах, че походките на хората срещу мен си приличат. Всички вървяха в крак, бавно, отмерено, със свити рамене. И носеха едни и същи маски.
Мога да похваля обаче производителите. Предишните маски уморяваха, вмирисваха се, по устните полепваше мръсотия, а новата сякаш даваше сили.
И още нещо: сякаш изчезваха тревожните мисли. Маската ги изсмукваше, а денят вървеше бързо, почти безпаметно.
Когато се прибрах вечерта и махнах маската, не се познах в огледалото.
Това, което виждах, изобщо не приличаше на мен. То имаше загатнати черти, подобно на пластмасов манекен от бутик. Малко по-късно се прибра синът ми. Не, не баща ти, чичо ти. Не го познаваш. И аз не бих го познал, тогава се видяхме за последен път.
Под неговата маска се откри идентично на моето лице.
После се прибра и баща ти. И под неговата маска се откри същото лице.
Вечерта пуснах телевизора.
Показваха площади с движещи се по тях хора. Все по онзи начин. Всички носеха новите маски, а под тях…
Вече знаех какво е.
