„А как пуст и дотеглив бе разкошът наоколо, когато човек се разхожда сам и печален из безбройни огромни зали – празни, блеснали в студено сияние на скъпата си мозайка, – когато младата кръв копнее по неизживените сънища.“
„Тук, на Константиновия форум, имаше величествена статуя на Юнона, която разтопиха, за да вземат метал. Само главата й пренесоха с кола, теглена от четири коня. Разтопиха и чудната двойка на Парис и Афродита, която поема подадената ябълка. А хубавата Елена беше невиждано красиво изваяние, пред което се стичаха да се прехласват чуждоземци от целият свят…Отвлякоха всичко…Само бронзовите коне на Хиподрома се запазиха за чудо, защото венецианците ги пренесоха в родината си…Те може би знаеха, че красотата няма цена в пари.
„Многоликата империя ликуваше. Все едно дали на престола на „Света София“ щеше да седне василевс от рода на Ангелите или Комнините, дали барон от хрушката земя, или от Ломбардия. Нали по площадите се раздаваха безплатно до насите месо и вино, нали в Хиподрома всеки ден се устройваха непрестанни турнири и представления.“
„Ала слабият и безликият отмъщаваше за неравенството с най-страшното оръжие – злобата и лукавостта.“
„За какво ви е нужно равенство на людете в един свят, създаден от демона? Няма ли равенството и неравенството да бъдат еднакво негово дело, щом се отнася за разпределение на блага, които той е създал?“
„Докато Кракра и Сермон, Николица и Ивац се биеха за живот и смърт с Василий, останалите боляри угодно подчиняваха силата си на измамните и лъстиви обещания на Българоубиеца. Наивни безумци! Обещанията бяха примамливи само докато ромейски крак не бе стъпил във всички недостъпни български крепости. След това бе почнал черния ужас на робските години…“
„Болярите! Все те. Жалките честолюбци, алчните за имоти и власт некадърници. Отиваха с този, който им обещаваше повече.“
„Истински благородник беше само този, който не искаше да получава, а да раздава, не диреше лично щастие, а се радваше, когато служи на другите, който беше богат със съкровищата на духа…“