Пътешествие през светлото и тъмното на човешката душа
Приключения с ловните и човешки разкази на Анелин Славейков. Трогателни истории за природа, изкушение, грях, човещина, любов и романа „Ромфея“ на Стефан Кръстев – магически и суров реализъм, изкуство и тракийски мистерии. Две книги за дивото и цивилизованото в същността ни, две пътешествия през светлото и тъмното на човешката душа.
И двете книги са диви. Диви, в онзи смисъл, който Хайтов влага в думата. Действието се развива предимно на места дистанцирани от цивилизацията, където човек проявява най-истинското от себе си, неподправен е, а лицемерието и самозаблудите са невъзможни. Две паралелни изследвания на непреходните човешки ценности.
„Ромфея“ е любовно-еротична драма и психологически трилър, но и суров реалистичен роман за разрухата и ужаса в разпадащите се български села, с почти публицистично описание на съвременната картина…И наред с всичко това фентъзи, съвременна интерпретация на древни тракийски митове и исторически събития от различни епохи от античността.
Ловните разкази в „Къщичка за вълци“ на Анелин Славейков са събрани в три раздела. Предлагаме ви част от разказа „Дирята на времето“.
Когато чуеше плътния му звучен лай, Иван се спираше и се заслушваше, по своему щастлив и лекичко усмихнат. Балкан беше намерил дивеч, беше го вдигнал и го преследваше – уверено и без отклонения от дирята. Кафявото гонче беше най-опитното в района чак до полските ниви, славата му се прехвърляше из областта и много идваха с молба за разплод, даваха се пари и дарове. Ала Иван беше непреклонен – не можеше друг да има куче като неговото, не можеше Балкан да има съперник – той беше най-добрият. По време на лов стопанинът му беше гонач и този едър и смръщен мъжага поставяше длан на ухото си, заслушваше се и определяше безгрешно: „Прасе… едно е… не е голямо.“ После свиваше ръце пред устата и се провикваше към пусиите: „Вардетеее горе на просекатаааа… в средатаааа…!“ Излишно е за знаещите да се казва, че тандемът не грешеше – поне никой не беше виждал. В края на лова Иван си тръгваше към колата, крачейки доволно и въобще не се притесняваше за гончето. Ако в това време Балкан не го настигнеше, Иван сядаше на поляната, откъдето го беше пуснал, и чакаше – не се налагаше да седи дълго. Гончето знаеше кога да спре, усещаше края на лова и си се връщаше по дирите. То познаваше ловните райони отлично и дори само можеше да се прибере в селото – промушваше се под стоборчето и си влизаше под навеса на копа слама. Жената на Иван – Светла, обикновено му слагаше каквото имаше за хапване и то беше от това, което ядяха те на масата. Иван рядко показваше искрено чувствата си към кучето пред хората – погалваше го или грубичко го подхващаше и притискаше към себе си, потупвайки го с голямата си ръка, ала и той, и то си знаеха, че връзката им бе непрекъсваема и до гроб!
Две книги със силни мъжки характери, фатални жени и обич – чиста и невинна, като тази на животните и децата.
Двама автори с различни творчески и житейски пътища, но всеки по свой начин опознал суровата действителност, но опазил в литературата си, своят нежен порив към красотата на човешката природа.
Какво още имат да ни кажат?
На 19.03.2016 (събота) от 11:00 часа в ХГ Дарение „Колекция Светлин Русев“ ни очакват.
Заповядайте, ще разберем!
