Венелина Любомирова Филиповска (Ален) e на 15 години. Родена е на 2 януари 2000 година. Учи в СОУ „Стоян Заимов” (ІХ клас). Пише от 10-годишна възраст. Първото й стихотворение се казва „Ще може ли?”.
Член е на Средношколски литературен клуб по творческо писане и журналистика „Смяна” от 2014 г. Участва в литературни четения на клуба и на Дружеството на писателите в Плевен, както и в организирането и провеждането на Шестото и Седмото издание на Националния нетрадиционен литературен конкурс „Недоизречено” по матрица от едноименния разказ на писателя Стефан Бонев.
Има литературна награда от 16-ия национален конкурс „Любовта в нас” за литературно творчество и визуални компютърни изкуства във Варна през 2013-а (второ място). Носител е на втора награда от Седмото издание на Националния нетрадиционен литературен конкурс „Недоизречено” от 24 април 2015 г., като творбата й е публикувана във в. „Посоки” и в. „Марица”.
ИЗ ЦИКЪЛА „ДЪРВО, ЧОВЕК, ПТИЦА”
ПРИЯТЕЛСТВО
Седях във стаята на стола
и се вглеждах дълбоко замислено
в птичката на клончето.
Седеше си и тя
и ме гледаше.
Прекрасно беше
това крехко приятелство,
което градяхме.
А после птичката щеше да литне,
а аз щях да замина.
И приятелството щеше да се забрави,
да литне и то.
И седях в стаята на стола,
и птичката седеше на клончето,
и се гледахме.
Птичката се отръска,
да се отърси от студа
и литна.
Остана само клончето да се поклаща,
като доказателство, че е било.
После и то се успокои.
Аз поседях, погледах голото клонче,
звънецът би
и аз заминах.
И приятелството замина и то.
И денят си замина,
и следващият дойде.
Както, логично,
трябваше и да стане.
Но нали щеше да се забрави?
Да литне и то?
Онова приятелство.
Но аз все се сещах
и поглеждах към клончето.
То си беше голо,
както тя го остави.
Може би и тя идваше,
но по друго време.
Или пък не идваше
и това приятелство
само аз съм го запомнил.
Не знам.
Но аз все си поглеждам.
Докато един ден не я видях,
малка, премръзнала птичка,
кацнала на голото клонче,
да гледа към прозореца.
„Всички птички са еднакви”,
ще ми кажете,
„Откъде си сигурен, че тази е твоята?”
И всички хора по света са еднакви,
ще ви кажа аз,
докато не заобичаш един от тях.
Мерйем Ибрахим Демирли е ученичка в ХІ клас в ПГХВТ „Луи Пастьор”. Интересува се от литература още от малка. Първото си стихотворение пише, когато е във втори клас. Творчеството й включва стихотворения, разкази и един роман.
На 31.10.2014 г. получава грамота за първо място в НОИ „Цветна олимпиада” по български език и литература на Сдружение „България си ти!”
Член е на Средношколски литературен клуб по творческо писане и журналистика „Смяна” от 2015 г.
Ти ще обичаш мен,
а аз теб.
Ще се напием и ще заспим заедно.
После ще се караме,
ще се бием дори.
Ще готвим заедно,
но все ще забравяме храната върху огъня
и ще ядем загоряло.
Ще простираме дрехите заедно,
а щипките ще хвърляме
по минаващите под терасата хора.
Ти ще свириш на китара,
а аз на флейта.
Ще ни хвърлят пари,
ще си купуваме топъл симит.
Винаги ще лягаш по гръб,
а аз на гърдите ти.
Ще си търсиш чорапите,
а аз ключовете вкъщи.
Вечно ще закъсняваме.
Ти ще обиждаш мен,
аз теб.
Ще изкарваме нервите си един на друг.
Ти ще правиш кафе,
аз курабийки.
Ще си говорим.
Ще ми пееш,
ще ти ръкопляскам.
Аз ще те снимам,
а ти ще рисуваш портрета ми.
Ще се напием и ще заспим заедно.
