6.
Още се носиха думите на Роб из стаята. Смехът му, често измъчен на границите на истеричен, но овладян в онази точка, в която изразяваше почти митична мъжественост, а беше хлапе: по време на своя плен, навършило пълнолетие. И понякога се смееше точно като хлапе, ако имаше очи, сълзи щяха да текат от такъв смях. Понякога се изсмиваше злорадо или се кискаше злъчно. Изобщо, обичаше да се смее. И да говори. Половината, че и повечето от приказките му бяха лакърдии или неща, в които никак не е убеден, но тук – в задуха и влага, в теснотията и оскъдицата беше научил за месеци повече, отколкото някои научават за цял живот.
Имало хора, които не издържали на всекидневната болка при късането на маската. Намирали ги задушени. Това наложило рестрикциите: обществото било разделено на отделения, отделенията били от десет до двадесет човека: съседски и трудови отделения. Всеки трябвало да е единица в едно съседско и в едно трудово отделение. В свободното си време в съседското, а в работното време – в трудовото.
Не, нямало бездомници, немислимо било; застрашавали живота на всички.
Не, нямало безработни, немислимо било; застрашавали живота на всички.
Ако някой му се налагало да пътува, трябвало да даде заявка месец по-рано: за да му бъде уредено временно съседско и трудово отделение.
А смисълът на отделенията били проверките: сутрешната, обедната и вечерната. Отделенията се строявали в 08:00, в 13:00 и 22:00, а медик-комисари проверявали дали маската е според изискванията. Тоест: три пласта. По-малко от три пласта, означавало – опасност от заразяване. Повече от три пласта: безотговорност, риск за собственото здраве и живот, липса на съзнанието, че си част от общество; липса на солидарност.
Във вторият случай, наказанието най-често се състояло в това нарушителят да бъде публично наруган пред строя, но при повторно нарушение е пращан на обществено полезен труд: погребване на полумъртви заразени.
Но ако маската е под три пласта, нарушителят понасял цялата строгост на закона.
Какво означава ли?
Най-често изчезвал. Екзекутирали го или пък…По-лошото! Ставал тестов човек. Като Роб, но несъвсем, защото Роб бил изрод, а тестовите човеци – нормални.
Защо погребвали полуживи? А какво, да заразяват ли?
Не, не могат да ги убиват. Не бива. Страданието на заразените е свещено.
Всички сме виновни пред Великата болест. Ако някога в Старо човечество, хората си бяха стоели по домовете и носили маските си, ако се бяха ваксинирали своевременно и спазвали правилата, така както ги спазват сега, тогава…О, тогава…Да, Великата болест би ни щадила. За да се разболее човек е дважди по-виновен, защото все нещо не е спазил, за да се стигне дотам. А страданията, страданията са пречистващи…
За това се погребват полуживи заразени.
Така говореше Роб, но горчивият му, чак налютяващ глас издаваше, че ако имаше очи, те щяха да се борят със сълзите. Да ги възпират, отдръпват, издърпват назад, ала в края на краищата изпускат и сълзите да се стичат в иначе вкаменилото се изражение.
Тогава Витус се връщаше, опомняше се в болничната стая и сега тя му приличаше на едно мило, уютно, макар и отчаяно място.
Миг преди това, без да осъзнава беше отпътувал. Виждаше отдалеч и отвисоко тялото си; намираше се в мрак с непознати свойства.
Заради хлапака, не можеше да избяга от себе си.
Веднъж Роб каза, че няма да го търпят вечно, че все ще дойде деня, в който ще решат, че е живял твърде дълго, че не се разболява от нищо; явно е резистентен към всякакъв вирус и е време да го погребат.
Говореше почти бездушно за себе си. Все едно изобщо не идеше реч за човек, че даже живо същество, а за някакъв механизъм, на който предстои да се повреди и да бъде захвърлен.
Яса измънка нещо и стресна и двамата. От дълги седмици не беше произнасяла звук, но изглежда и тя искаше да каже на Роб, да престане да ги бъбри такива или поне да избере малко по-различен тон, когато говори за собствената си екзекуция.
И ангелчето в гърдите й прояви живот. Нещо в блузката й подскочи, видя се. Но всичко това, в този си вълнуващ ред, не се повтори.
В следващите дни, започнаха да навестяват стаята. Не бяха вече в найлонови плащове, а в масивни скафандри. Взимаха им кожички за проба. Кръв от пръстите и от вената. Пъхаха сонди в носовете, в устите им, в анусите им. Връзваха ги във всевъзможни пози, за да не се съпротивляват. Дупчеха ги, ръчкаха; извиваха ръцете и краката им.
Яса съвсем угасна, приличаше на гумена кукла, която разрешаваше да правят всичко, което си искат с нея, която ни чувства, ни разбира и дори не се вижда от разстояние, както Витус себе си.
-Защо правят това? – не разбираше Витус.
-Изследвания са.
-Имат ли необходимите познания?
-Едва ли, изчезнали са заедно със Старото човечество, но пробите са реликви. Ще ги оставят на идните поколения, които може да открият лек.
-Но ние не сме болни.
-Всички сме болни. Иначе нямаше никога да умираме.
-С всички преди нас ли постъпиха така?
-С двамата преди вас: да, а преди това…не знам, друг е бил на мое място.
-Колко ги държаха?
-Тук времето няма значение.
-Приблизително.
-Стори ми се цял живот.
Не може да е било кой знае колко. Роб беше съвсем млад.
-И какво се случи?
-Една сутрин, като се събудих, тях вече ги нямаше.
-Как мислиш, живи ли са?
Младежът вдигна рамене.
-Излезли са живи оттук – отвърна, – нямаше причини за наказание, накрая растяха по лицата им маски.
-Растели са маски?
-Няма как иначе. Сигурно и под вашите кожи са засели.
Яса изхлипа, този път ангелчето не помръдна. Витус прехапа устни и опипа лицето си. Кожата му беше гладка.
-Ако не поникне…няма да излезете живи оттук.
Рече го и се зави през глава.
Тогава Яса, за пръв път се приближи сама до Витус. Седна до него и се сгуши под мишницата му. Тресеше се като мокро мишле, но бързо заспа.
Когато Роб спираше да говори, всичко онова, което беше наприказвал, заприличваше на бръщолевене и колкото повече време минаваше, толкова по-нелепо изглеждаше.
„Дори от любов не съм се заразявал.“ – рече последният ден горчиво – „Наистина съм резистентен към всеки вирус.“
Витус едва не му рече, че е още млад. Но се засрами от намерението. На Роб не му трябваше утеха, а цял един живот – някъде другаде.
„И щастието е симптом на Великата болест, но как да го почувствам като съм я превъзмогнал.“
Май бълнуваше, изглежда от лекарствата, които експериментираха върху него. А може би, вече предчувстваше, че ще напусне тази болница.
Иначе Витус отдавна вече не вярваше, че някога ще престане да слуша приказките му.
-Вече, дори от страх не ме тресе – мърмореше си Роб, но се лъжеше – тресеше го. Точно от страх, а спящият Витус го следваше. Следваше го с онова, с което се наблюдаваше от страни. То реше да тръгне след конвоирания Роб.
-Ако бях на твое място, не бих вярвал на настоящето – представяше си, че говори на Витус. – Бих погледнал към миналото, за да стигна в бъдещето.
Сам не разбра какво означава, но му хареса, дори го усмихна.
Преведоха го през подлез, облепен с плочки като баня. В края му беше светлината на тунела, оставаха му около стотина крачки до нея, когато тя внезапно го погълна.
Проблесна откъм тила му. Бяха го застреляли.
Витус се стресна в леглото. На сън беше изживял екзекуцията на Роб.
-Бих погледнал към миналото, за да стигна в бъдещето – замислено повтори последните думи на момчето.
