4.
Застилаха цялата пътека; бяха не по-големи от гълъб, имаха човешки лица и тела, а крилете им напомняха криле на прилеп. Имаха детски изражения, еднотипни; ококорените им очи бяха несъразмерно големи и сини; зъбите им бяха остри, често прехапали мъртвешките устни.
Горски ангели. Чували бяхме за тях какви ли не истории, но не вярвахме, че ги има.
Защо умираха? Изглежда и тях ги удряше Великата болест или си имаха своя Велика болест и бяха времената на тяхното Откровение.
Хора ли бяха? Изглежда. Малки хора с криле. Имаше нещо сурово в детинската им хубост, а и повечето като че ли в смъртта си се усмихваха.
От как изоставихме малкия Яса не говори. Като, че ли онемя като него.
Не я измъчвах много с въпроси или настоявания. Нямахме време. Преследвачите ни всеки момент щяха да ни стигнат. Всеки ден ми се случваше да умра по веднъж. Задъхвах се до задушаване, нямах сила ни над крака, ни над ръце и най-малкото движение, изискваше огромни усилия, докато болката по цялото тяло ставаше толкова немислима, че го напусках. И пак го виждах отстрани – моето тяло, което изведнъж се ободряваше и с все по-сигурна походка водеше Яса из пущинаците; вземаше я на ръце, когато трябваше и когато трябваше тичаше из стръмнините като коза.
Копаехме дупки в земята, засипвахме се с пръст. Чувахме често наблизо гласовете на преследвачите ни; все не ни откриваха, макар минаваха покрай нас.
Един ангел падна на метър пред мен. Гърчеше се по земята. Яса го грабна в шепи. Приближи лицето си до неговото. Сълзи заблещукаха в очите й. Погледна ме, очите й ме питаха може ли да го вземе.
Вдигнах рамене. Защо изобщо ме питаше? Прибра го в пазвата си, продължихме и малко по-късно заваля около нас. Заваляха ангели. Удряха се в клоните на дърветата и понякога оставаха виснали, закачени за криле и за коси, прободени през гърдите или през чатала. Понякога трошаха клоните; понякога се заплитаха в листата. Някои започваха да буйстват, други бяха кротки и приличаха на плодове с човешка плът. Удряха се челно в листата или в гърбовете ни; виждахме мега ятата им; вихрен километричен танц подобен облак. Виеща се мрежа от летящи създания, които по свой начин се надяваха да се преборят с гибелта. Събираха се от всички страни, за да се срещнат, може би да се сбогуват и да умрат.
Затичахме ужасени. Мина ми през главата, че е по-разумно да съберем, колкото се може повече, не за да ги спасяваме, а за да ги изядем по-късно, но по всичко личеше, че Яса по-скоро ще умре, отколкото да яде от човекоподобните създания.
Дъждът от ангелска плът скоро престана, ускорихме походка, искахме миг по-скоро да се отдалечим от кошмарната гора. Краката ми се подкосяват, трябва да седна…
Дъждът от ангелска плът скоро престана, ускориха походка, искаха миг по-скоро да се отдалечат от кошмарната гора. Краката му се подкосяваха, трябваше да седне. Не! Това щеше да е края! Видя се отстрани, как върви. Все по-уверено, а Яса…Тя, тананикаше. Да, тананикаше. Не беше издавала звук откак изоставиха Витус. Но сега тананикаше. Тананикаше нежно. Тананикаше приспивно на топлото ангелче в пазвата си. То се отпусна и разпери криле. Топлината му попиваше в гърдите й и ги изпълваше с живот.
Кой съм ли? Никой. Нищо даже. Бях. Бях в онова, което скоро щеше да се роди и двамата да нарекат Витус, но го напуснах, защото онази плацента ме прогони от него, преди да се родя. Беше съвпадение, че баща ми се наведе над шахтата, когато потърсих в него, последно убежище. Уплаши ли се тогава? Или пак беше уморен, но тогава получи поредния си инфаркт, който щеше да го убие, но с обща воля, двамата изправихме тялото му. От тогава съм онова, което го спохожда; всъщност – живее си в него, но е чуто, едва когато той е близо до смъртта. Скоро няма да го има в тялото му, а аз не мога да бъда той. Защото никога не съм бил човек. Ще го движа, но това тяло няма да съм Аз.
Когато изкачихме билото поседнахме и едва тогава забелязах, че целите сме в кръв от ангели, но се почувствах по-щастлив от всякога. Яса беше върнала гласа си. Пееше си нещо. Не разбирах какво, изглежда беше на език, който ангелчето разбира, а тя е знаела, без да осъзнава.
Прегърнах я, тя облегна глава на рамото ми. Искаше ми се да я попитам как е и да чуя да ми казва, че е добре, но в същото време и по-силно исках да чувам тази нежна мелодия, която гласните струни и устните й създаваха в този миг.
Унасяше ни, но намерихме сили да се изправим и да продължим.
Знам, че ни е водил инстинкта на сталкера.
Опасните зони ни привличат; иначе онези съборетини засипани от клони на десетина километра от нас – в низините, не заслужаваха никакво внимание и нямаше защо да ни отклоняват толкова от пътя.
Оказа се, че истинската част на сградата е под земята. Поне двадесет нива се разгръщаха надолу. Почти нищо не беше останало от тежките врати от стомана и бетон, които би трябвало да удържат на ядрени експлозии. Времето ги беше разбило; нахлуло из коридорите стелещо прах и кал, умрели жаби и църкащи плъхове пълзящи по стените и таваните.
Остатъци от здрави заключващи механизми; от сложни приспособления. Разпознавах някои. Не би трябвало да мога; такива са ползвани векове преди да се родя, но ги разпознавах и картината ми се изясняваше.
Бяхме във военна лаборатория.
Може би дори същата, от която е тръгнала Великата болест или са създавани ваксини срещу нея. В това е било невъзможно да се прониква, но след ядрените експлозии и земетресенията из цял свят много такива консерви са се пръснали.
Възможно беше надолу да намерим оцелял склад, тогава щяхме да сме защитени задълго, защото никой нормален нямаше да посмее да навлезе тук.
Много от стълбищата бяха рухнали, в някои участъци и преди са се движили само с асансьори. Трябваше да пълзим по стените, вързани за кабели или плъзгащи се по тръби. Яса не искаше да пуска и пазвата си, нали в нея държеше ангелчето, така че реално беше само с една ръка. Така, че имаше моменти, в които да се спуснем етаж надолу ни отнемаше дни. Но храна намирахме. Някои от хладилните помещения (а имаше стотици), вероятно са спрели да работят едва преди десетилетие-две. Не знам с какво са били захранвани, но из тях имаше достатъчно пресни остатъци от животни и базови хора, с които можехме да се поддържаме за известно време.
Неразбираема апаратура, която гледах зяпнал като дете. Стотици лабораторни уреди; истинско съкровище, някои се досещах за какво могат да бъдат използвани, за други трябваше електричество, а и бяха твърде сложни за невежото ни време.
Някои ми се наложи да разбия, за да използвам ту шините от кожусите им, ту кабелите, за да направя следваща стълба или приспособление за спущане.
Някои врати не успях да отворя; те бяха удържали дори на времето.
Яса пак беше онемяла. Изглежда и ангелчето. Виждах го изписано по лицето й.
То беше мъртво, отдавна мъртво, но тя не го пускаше.
Не искаш и да погледне какво притиска в гърдите си. Знаеше, че то е мъртво, но не искаше да си го признае. Докато не поглеждаше под блузката си, докато го притискаше; имаше някаква надежда да е живо. Или поне имаше някаква основа да се самозалъгва.
Може би на двадесет нива под земята стълбищата бяха покрити с трупове, но не на паднали ангелчета, а на човеци. Изглежда Великата болест или онова, което ги беше убило предизвикваше ефекта, но те бяха мумифицирани и изключително добре запазени.
Съвсем като нови бяха и сините медицински маски върху почернелите сгърчени лица. Напомниха ми Витус. Витус с покритото от плацента лице.
Да! Маските бяха същите като неговата. Само имаха друг цвят. Неговата беше сребриста, а техните светлосини и някак по-тънки, но може би се напластяват само върху живо лице.
При всички случаи не можеше да бъде плат, ни памук, ни каквото и да е било друго, от което са били изработвани медицинските маски. Това беше живо същество. Паразит.
Изглежда летаргичен, заради смъртта на приемника си. Същото е измъчвало и детето ни. Докоснах една, черепът се разпадна от натиска, а маската полепна по пръстите ми.
Отвратен ги разтръсках.
Яса нададе писък от съседното помещение.
Втурнах се натам. Мълчеше, стискаше устните.
Още десетки мъртви. Без маски в стъклени камери, повечето от които натрошени.
След писъка Яса не пожела или не успя да издаде никакъв звук повече, но в разтревожения й поглед имаше достатъчно ясни въпроси.
Тръгнах по редицата камери. Стъклата на някои бяха здрави. Примигваха червени светлинки в металните им кожуси. Не знам с какво се захранваха, но тези камери работеха, а хората в тях бяха живи.
-Анабиоза. Криогенен сън. Чел съм някъде…
„Къде! Нямало е къде…“
Да нямаше, но въпреки това бях чел. И като, че ли знаех как да настроя една камера. Имаше няколко празни, изглеждаха в ред.
-Мумифицираните трупове няма да ни свършат работа. Нямаме много храна. Бихме могли да намерим и да се надяваме, че ще изтикаме някой друг месец, тук – на сигурно…
Погледът на Яса стана стъклен.
Разбра ме. Преследвачите ни се оказаха по-упорити от всеки нормален. Вече два месеца бяха по петите ни.
-Мисля, че ще успея. Ще включа камерите, ще ги настроя…за примерно две години.
Яса кимна, най-после отпусна ръката, с която притискаше гърдите си. Ангелчето не падна. Стоеше сгърчено в пазвата й.
Натиснах необходимите клавиши. Стъклото се спусна, тогава пожелах още веднъж да я целуна, но вече беше късно.
Побързах да настроя и своята камера.
Не исках и миг да оставам сам тук.