7.
Когато железобетонът мълчи толкова силно, че съзнаваш, че е железобетон; че съзнаваш, че обичайно железобетонът има глас и толкова си свикнал с този глас, че не го отделяш от останалата глъч.
Когато железобетонът мълчи толкова силно, а си заключен в този железобетон – тогава мълчанието е смазващо.
В последните дни нищо не проскърцваше и не тропваше, не трепваше и не плясваше. И преди в подземията птички не чуруликаха, но сега липсата на чуруликане приличаше на яма, зейнала дълбоко, дълбоко и дъното й се губеше, може би, някъде в ада.
Светът беше онемял.
Витус и Яса заключени в мъртво, бетонно сърце.
Какво се случваше! Къде бяха тъмничарите им?
Къде бяха техните инквизитори?
Хиляди мъчения биха понесли още, ако можеха с това да ги върнат.
Не заради малката порция.
Е, и заради нея. Гладът вече ги разкъсваше.
Вода с неприятен вкус течеше по тръбите: едва-едва, но се събираше малко, по малко в тубите.
От жажда нямаше да умрат, но от глад…
И страшното беше не толкова смъртта, а гладът сам по себе си.
И гладът за звук.
Витус удряше с ръка ръба на металната каса; удряше все по-силно.
Този звук съвсем малко утоляваше гладът за звуци Витус, но измъчваше Яса. Лицето й се гърчеше. Искаше да изкрещи, но само се задушаваше. А Витус, като виждаше колко близко е до крясъка й, още по-силно биеше касата.
Ръката му кървеше.
Погледът на Яса се изпразваше, очите й се обръщаха. Лицето й посиняваше, езичето излизаше извън устните й.
-Крещи! – викаше Витус – Крещи, за Бога! Ти можеш!
И още по-яростно биеше касата. Петънца от кръв, подобни котешки стъпки, я посипваха.
И пак биеше ли, биеше. Сълзи се стичаха по лицето на Яса.
Не можеше да издаде звук, а вече и Витус не можеше, понеже се изтощаваше и се ужасяваше, че изгуби ли гласа си, вече цялата вселена ще онемее.
-Крещи – казваше го по-тихо, едва се сдържаше да не се разридае сам. – Крещи…
Струваше му се, че ангелчето в гърдите й потрепва.
-Правят си експерименти с нас. Няма да ни оставят.
Яса кимаше. Като, че ли изгубеният й разум се връщаше. Задаваше някакви въпроси с погледа й, които Витус не можеше да прочете.
После забеляза мравките. Бяха мънички и сиви като пода; сливаха се с него. Имаха две глави, бяха хапещи мравки. Не си падаха много по месото, но на няколко пъти ги бяха полазвали. Още Роб беше жив и ги наричаше: „моите питомци“, откак беше изчезнал, Витус съвсем беше забравил за неговите питомци. Когато ги забеляза се сети.
Нещо задраска съзнанието му. „Мравки, двуглави мравки с железни челюсти. Хищни мравки…“
Правеше несъзнателни опити да ги свърже с някаква мисъл, която не откриваше, а която му беше крайно необходима.
Лицето на Яса пак се гърчеше от болка.
Вгледа се в мравките, рисуваха пъплейки, разбъркани непознаваеми символи със заоблени краища. Множеството им напомняше миниатюрен подвижен пясък.
Тогава Витус съобрази, че ако мравките бяха гладни, досега да ги бяха изяли. Намираха храна и се въртяха все на едно и също място.
Почука го: хубав звук. Различен, много различен. В цялото мълчание прозвуча като тържествен марш. Гърдите на Витус щяха да се пръснат, стори му се, че сърцето му ще изхвърли джаджите си през ноздрите му.
Приклекна над мястото, приведе се. Бутна леглото, чийто крак беше стъпил, върху кухината.
Застърга с нокът. Боя. Засъхнала боя. Парче засъхнала боя. Виждаха се пукнатините, които очертаваха краищата му. Криеха се под леглото, на което някога спеше Роб.
Отново му стана тъжно за момчето, много тъжно. Като, че ли беше оставило част от себе си. Храната, която е криело от тях; събирало, пестяло от дажбите си.
Под парчето боя имаше плочка.
Витус я отстрани и се откри кухината; пълна с увити в салфетки, хванали плесен, съсухрени остатъци от хляб, солено месо, няколко консерви и много, мърдащи червеи. Дори, ако се хранеха само с тях, с Яса биха изкарали поне две седмици.
Когато се нахраниха приятна отмала ги обля. И отвътре, и отвън.
Стана им топло. Някак уютно. Тишината беше същата, но можеха да избягат от страха, който предизвикваше.
Прегърнаха се, за да избягат от мислите.
От спомените си за Роб, от шегите му, които непрестанно им се причуваха в тишината, от детинските му изражения, които им се привиждаха изрисувани върху стената, от усещането за него.
Да избягат също от мисълта, че са сами, че никога няма да бъдат отворени и ще изгният в тази дупка, когато червеите и плесенясалия хляб свършат.
Толкова тихо беше, че чуваха пулсовете си; движението на въздуха в дробовете им и едно боботене, което отделяха съзнанията им.
Докоснаха се, за да избягат, не за да правят любов.
Не беше като друг път.
Не се целуваха и не се събличаха; нещо се стичаше по тях, подобно на падащи дрехи, но то беше натежалите им мисли, от сковаността им.
Отново се откриваха и спомените им се целуваха.
Телата им нямаха сили; бяха изтощени докрай от глад, от обездвиженост, от липса на достатъчно светлина, от влажния въздух с кисела миризма.
Като пламъче на кибритена клечка, запалена на вятър, примигна някаква страст и остави като знак, че наистина се е случила усмивките върху лицето й, достатъчна за да пробуди у него жажда за живот.
И тогава, след толкова много време отново бях Аз. Не се наблюдавах от страни, а се намирах в кожата си и пулса ми си беше мой. Виждах през очите си: така както вижда човек, а не каквито картини изникват в съзнанието, чрез които през последните месеци, нещо друго вместо мен, възприемаше живота ми.
Изпълних се като сила. Притиснах в себе си Яса.
И тогава тя издаде лек звук. Приличаше на църкане на мишле.
Като, че ли се уплаши, че го издаде.
Боеше се от живота, който се събуждаше в нея и който имаше глас.
-Всичко е наред – рекох й. Зарових пръсти в косата й.
Устните й се свиха, събраха се като тръбичка, усукаха се, после се усмихна, после изрече тихо:
-Искам!
После се усмихна, потекоха сълзи по лицето й.
-Не сме сами, ще ни пуснат или…ще избягаме оттук.
Чувствах я. С всяка своя гледка. Тя бе галене. Тя беше глас.
