5.
Той дойде на себе си, но не идваше В себе си.
Съзнанието му го обхващаше отвън, а не се намираше в тялото, над което имаше власт, но не и усещането, че е негово.
Яса примигваше объркана, не си спомняше добре коя е, къде е.
Камерите бяха отворени.
Около тях се суетяха по-дребни и по-едри фигури; в найлонови калцуни и плащове, напомнящи дъждобрани; с плексигласови шлемове спуснати над маскираните лица; с гумени ръкавици и оловни погледи.
Говореха с ръце. Не на жестомимимичния език на глухонемите, говореха по-скоро с движения; движения, който пробуждаше гласове в съзнанията на следящите с поглед ръцете.
Това беше езика на малкия Витус. Той щеше да попита нещо, но преди да е успял, усети игла във врата си и отново заспа, по-кратък, но по-тежък сън.
Опомниха се в болнично помещение с три легла, прозорците се намираха високо – поне на четири метра; бяха съвсем тесни и скрити зад метални решетки; плочките по пода бяха накривени, покрити в сива мръсотия. Тежката метална врата беше заключена; мръсните чаршафи лъхаха на дезинфектант. Иначе беше топло, но това само правеше смрадливия въздух по-душен.
Яса седеше в края на своето легло; дебели вени покриваха изпосталелите й ръце, бузките й бяха хлътнали, зъбките й излезли навън, изглеждаха големи и огромни кафявите й очи. Нощницата й беше издута, прозираше ангелчето; виждаше се, че мърда.
На третото легло по някое време откри главата си, създание напомнящо преследвачите им. Без очи, но виждащо, с тебеширено бръчкаво лице.
Не изглеждаше враждебно, по-скоро уплашено. Погледна единият, после другият. Изсмя се хладно и рече:
-Вършете, каквото имате да вършете!
-Аз съм Витус – нарече се с името на сина си, своето беше забравил и се чувстваше повече Витус, отколкото онзи човек, който беше преди и който не можеше да върне в тялото си.
-Аз Роб – отвърна безокото момче.
-Какво имаме да вършим?
Момчето наклони глава, ако имаше очи, погледът му щеше да е пълен с тъга.
-Всъщност: няма какво – отвърна. – Онова, което трябва да се случи, ще се случи само.
-Какво имаш предвид?
-За тях аз съм изрод…
-Така ли? – попита Витус, не без известна злост, сещайки се, че родители на това момче, преследваха него и Яса като изроди.
-Да – отвърна спокойно момчето – не трябва да ме има. И вие не сте съвсем в ред…
-Какво значи?
Момчето извърна глава за да подчертае леката презрителна усмивка. Не му се вярваше, че не знаят.
-Не сме оттук – рече Витус.
-То и аз съм от космоса – изсмя се момчето и се задави, до този момент успяваше да потисне плача си, но не издържа.
Витус тръгна към него, а то скочи на леглото. Право застана допряло гръб до стената, разперило ръка срещу Витус в знак:
„Не ме доближавай!“
Трепереше, не – направо се тресеше и едва се държеше на крака. Изведнъж се отпусна и започна да се смее, махна с ръка, скочи от леглото. Приближи Витус и го прегърна през кръста.
Дръпна се рязко. Сви устни и с овладян глас каза:
-От каквото и да сте болни, вече съм заразен.
-Защо трябва да сме болни?
-Може и да не сте. Но Великата болест е направило народите предпазливи. Затворили са ви с мен за последно изпитание, ако се разболея или умра…
-Тогава какво?
-Каквото се прави със заразните: убиват ви и ви заравят.
-А ти си?
-Аз съм изрод. Радвам се, че мога да услужа, иначе щях да бъда с братята и сестрите си…
-Убит и заровен.
-Убит и заровен. Иначе съм риск за разнасяне на порочен ген. Забелязвате ли, че нямам очи.
-Ние пък сме базови.
-Това пък какво значи? Че говорите с усти ли?
-Коя година сме?
-Петдесет и четвърта от началото на Спасението.
-Което ще рече?
-Петдесет и четвърта от началото на Спасението. Скаран съм с другите летоброения.
Витус рязко обърна глава. Стори му се, че Яса мърмореше нещо, но тя стоеше преведена и с отнесена усмивка галеше издатината на нощницата си.
-Доста сме поспали – прецени Витус. – Доста повече от предвиденото.
В това време, най-малкото, което се беше случило, че преследвачите им бяха вече преследвани. За същото, за което те ги преследваха. Че някой не се е родил същия като тях.
-Каза, че не сме наред, какво ни е?
-Ти говориш.
-Тоест?
-С устни. С глас.
-И това е изродено?
-Не точно, но е невъзпитано…И опасно.
-Гласните струни разнасят зарази.
-Ама, че глупост.
-Какво! Не вярваш ли! Не вярваш във Великата болест – разгневи се момчето. – Питаш ли всички дето са изгубили човек, заради болестта! Защо като не вярваш не се запишеш доброволец, че да заравяш полуживи трупове…
-Чакай, чакай, аз казах…
-Знам, знам какво каза. Чуй ме сега какво ще ти кажа: ако се бориш – бори се, но ако изпълняваш, не се съмнявай, че трябва да го правиш. Или едното, или другото.
-А ти?
-И аз трябва да започна да постъпвам така, както съветвам теб.
-Друго имах предвид, ти също говориш с глас.
-Аз…защото нямам очи. И не мога да говоря с ръце.
-Каква е връзката?
-Откъде да знам, но аз съм изрод. Държат ме само за да проверяват кой носи смъртоносна зараза. Ти, ти и тя приличате на почти нормални. Само дето сте без маски.
-Като стана въпрос за маските…
-Ще се опитат да ви поставят, ако организмите ви ги отхвърлят. Е, тогава ще ви остане избора: Или да изпитвате новооткрити за евентуална зараза, както правя аз. Или умирате.
-Не може да се ходи без маски?
-Повечето се раждат с маски. А останалите са длъжни да си присадят.
-Тоест, маските растат от лицето?
-Наистина сте от далеч.
-Приличат на плацента, така ли е?
-Нещо такова.
-Която се натрупва и от един момент насетне започва да задушава…
-Да. Трябва да се отстранява всеки ден част от маската, болезнено е, но болката е живот.
Колко ли време трябваше да е минало, за да се превърне онова изоставено в краварника дете, от единствено по рода си в модел за цяло човечество.
В тоталитарен модел.
Всъщност, може да е станало далеч по-бързо, отколкото разумът допуска като естествено.
-Знаеш ли къде сме?
Роб вдигна рамене. Рече: „Някъде“.
-Излизал ли си навън?
-Почти.
-Тоест?
-До терасата, но под нея е пропаст и…
-Какво?
-Не съм бил първия, който се е опитвал да избяга. Някой беше написал на връщане по вратата. По металната врата. Разбираш ли? От външната й страна…Явно са го влачили, защото още имаше следи от кръв по цимента и с кръв беше написал…-момчето млъкна.
-Какво?
-Надежда всяка остави!
