2.
С Яса бяхме като брат и сестра, и много повече. Не биваше, но имахме и интимна връзка.
Боях се от нея, тя от мен. Но това беше сладка боязън, която ни обричаше един на друг. Все си казвахме, че е за последно; бяхме си като забранен медикамент.
Тя обичаше да казвам, че сме сталкери. Не ми харесваше, предпочитах къртици. Сталкер ми иде романтично, не знам какво означава, чувал съм, че е от старите книги. Племето ни не е от начетените, но са добри хора. Други биха ни изхвърлили; идем много дори за сталкери или къртици (както предпочитате), каквото и да сте чували за племената ни, не е точно това, което представляват.
Да, луди сме. И това ни пази.
Нормален човек, няма да работи без ръкавици. Да пипа непознати предмети, да ги прибира. Случвало ми се е да се храня с консерви произведени преди векове. Това нормален човек, няма да направи. Яса пък е крехка като колибри; създава усещането, че вятъра ще е отнесе; прилича на призрак; на трептене между ефир и материя; ни истинска, ни халюцинация. Но няма проблем със суровото месо, нито с мършата. Ще разбере, че е луда всеки нормален човек види ли я как се храни в руините на чудовищни предприятия; сред остатъци от паднали самолети с остатъци от плът, която няма как да разбереш дали е принадлежала на разум или не. И като нас и племето ни, а като племето ни, всички племена като нашето. Луди сме, но съществуваме. Луди сме, но не се различаваме много от нормалните.
Имаме си почти същите скрупули и табута. И при наличието им, нашето племе ни търпи. И си затваря очите, за това, че злоупотребяваме с търпението.
Трудно ми е да го кажа, но ще го направя. И аз, и Яса имаме по две очи. Да! Правилно. Никога не сме имали повече от две очи; иначе е нормално сталкер да остане с две, че и с едно; очите са тази част от тялото, която се губи най-лесно, а сталкерите не живеем особено безопасно. Само, че и моя череп, и черепът на Яса, имат само по два отвора за очи. И двамата сме родени без трета ръка и опашка. Имаме по пет пръста и на краката, и на ръцете.
Нямаме отверстия на корема, което означаваше, че аз не мога да раждам, а Яса не можеше да прибере в себе си плода ми, за да го доизноси.
Обидно звучи, но е истина: бяхме базови хора. Бомби със закъснител. Винаги можехме да се заразим с Великата болест и да отгледаме в телата си по-опасен неин вариант, който да убие най-малко племето ни, а после може би дори света.
Да, има подкрепящи нас – базовите хора. Твърдящи, че не сме по-опасни от останалите; просто се раждаме по-рядко, далеч по-рядко, но ако не бяхме изродени щяхме ли да се раждаме толкова рядко и не са ли били винаги наричани изродени тези, които се раждат рядко.
Не ми трябва ни съжалението, ни защитата на разни наивници. Достатъчно ми е мълчаливото търпение на племето. Понякога вярвам, че съм като всички останали. Понякога забравям, че не съм по-различен от всички останали.
И с Яса е така, казвала ми го е. После се усмихва, казва ми, че не сме съвсем базови. Ето, нейното лице е покрито на половина с люспи като змийски. Мен пък сърцето ми е слабо.
Питам я: откъде е сигурна, че сърцето ми наистина е слабо, а тя ме хваща за китката, пръстите й откриват точно мястото, онова през което онзи лентяй ми сложи джаджата. Или поне твърдеше, че ми е сложил някаква джаджа. Много, много не му вярвах. Не знам защо изобщо се съгласих. Да, лошо ми беше. Твърде лошо ми беше. За това.
Онзи ми каза, че било сърцето. Само ме пипна, ей така: с ръка по гърдите, затвори очи и ми каза: сърцето е. Учуди се, че изобщо съм жив, а че съм сталкер се направи, че не повярва. Аз пък се направих, че повярвах, че е лечител. А Яса му платила, без да знам, с цяла капсула обеднен уран. Само затуй, че ми продупчи ръката, въртя нещо в нея около половин час, а после ми рече, че ми е отпушил сърцето. Каза ми, да не се натоварвам повече, фургонът му изчезна в джунглите и повече не го видях. И месеци по-късно, когато разбрах къде се е затрила капсулата с обеднен уран на Яса, наистина почувствах болка в сърцето.
Всичко си има и добрата страна. И племето повярва, че в сърцето ми има нещо и престана да гледа на мен като напълно базов.
Яса обаче прекаляваше: сама вярваше в тази небивалица. Опитваше се да накара и мен да повярвам.
Разбирах я. Това беше утеха. Но като че ли истината е друга.
Капан сме един за друг. Мислим си, че това, което вършим помежду си е красиво, а е перверзия.
Не може базов с базов.
Подобна любовна връзка е възможно да създаде ново поколение базови. А каквито и истерични възгласи да се чуват в защита на базовите, базовите са изчезнали. Е(!), почти изчезнали. Понеже са податливи на вируси, понеже са истински инкубатори на зарази. Освен това човечеството на базовите е било истински нетолерантното.
Всички са изглеждали приблизително като мен и Яса. Цялото разнообразие е било потискано и задушавано. Но Великата болест е отрезвила безумците. Човечеството се е постарало да открие по-устойчиви форми. И ето: повече от две хилядолетия след началото на Откровението, наричано още Пандемията, все още оцелява, а базовите скоро – напълно ще изчезнем.
Базов с базов си е кръвосмешение.
Знаем го и двамата; винаги сме го знаели. Бяхме почти деца, когато започнахме. Беше експеримент, доста налудничав. Облъчени бяхме – при всички случаи. Картите не лъжеха, навлизахме в зоната на АЕЦ; като повечето АЕЦ-ове не е могло да бъде изгасен напълно.
Пандемията не е дала време на базовите ни деди да го направят. Някои електроцентрали са избухнали, тровейки на стотици километри всичко около себе си; повечето само са облъчвали за да се превърнат в дом и защита на най-устойчивите видове. И са истинско съкровище за нас – сталкерите. Пустош осеяна със скъпоценни предмети от Старото човечество: техника, каквато не може да бъде произведена днес; редки, че и непознати материали; тук-там трупове с пълни раници и джобове на сталкери от предишни поколения, за които радиоактивността е била все още смъртоносна.
С Яса се бяхме откъснали от основната група. Често се случваше, така че не предизвика тревога. Уж се опитвахме да намерим пътя назад, но любопитството ни дърпаше в посока, която знаехме, че е опасна.
Чуваше се едно боботене; въздуха беше наелектризиран – твърде жарък, като че ли вървяхме към самия ад. Към пастта на звяра. Гората от непознат вид; като кръстоска между природа и технология; между дървета и метал. Дърветата чудовищни, металът прояден от ръжда; приличаше на разкъсали плътта кости.
Помня лицето на Яса. Покритата със змийски люспи страна беше ужасена, но човешката дискретно усмихната. Едва сме излизали от детството, а този й израз я правеше да прилича на жена. Мръкваше се. Залъгвахме се, че се връщаме.
Тогава попаднахме на онази двойка. Бяха отдавна скелети, но все още прегърнати. Там край реката, онази река, която не посмяхме да прекосим.
Макар да бяха в дрехи (в парцали, които са били дрехи), прегръдката им беше любовна. Беше толкова скандално и безсрамно: бяха базови. И двамата. При това бяха мъж и жена.
Но ни възбуди, вместо да пробуди отвращение. Сякаш видяхме себе си. Сякаш искахме да сме те. Не смеехме да си го кажем един на друг, та ние не смеехме да си го помислим. Като, че ли скришните ни желания бяха проектирали двойката…
При всички случаи ни дойде много радиацията, но се престорихме на по-облъчени. Реката не прекосихме. Седнахме край нея. Яса се разхленчи, прегърнах я. Помислих си, че сега се унасяме, че в остатъците плът сме видели близкото си бъдеще…
Беше за утеха. И двамата не бяхме имали никого.
И се отдадохме на тръпката. После, утешени, решихме, че трябва да се връщаме и никога да не го повтаряме. Но не устояхме дълго. След туй още един последен път. И още един последен. Докато ни стана вреден навик.
От години е така. Племето се досеща. Не може толкова дълго да се заблуждава. Очебийно е, а те имат по три и четири очи: виждат и през нощта, не само ултравиолетовия спектър, но и аурата – всичко.
Търпят ни, а ние: откровено злоупотребяваме. Чувстваме се виновни, а не можем да постъпим иначе.
И този път се откъснахме уж да изследваме, но пак заедно. Пак край АЕЦ, в подобна на онази гора и сякаш вървяхме по същата пътека, а бяхме на хиляди километри от онази, в която отдадени на порочната тръпка и двамата изгубихме девствеността си.
Зад арматурите избуели между сухите клони ми се стори, че виждам реката, а нямаше река.
Звукът заблуди очите ми. Ромолеше, но не беше река.
Беше канал в шахта с еднометров отвор. И когато надникнах: хищни нокти сякаш се впиха в главата ми.
Едва не изгубих съзнание, подскочих назад. Яса ме прегърна…
Не, не ме прегърна. Това, което прегърна вече не бях съвсем аз.
Все още бях в себе си, но се възприемах някак отстрани. Като трето лице, като отражението ми.
Не помня какво ми каза/какво му каза.
Разбрах само, че няма да се върнем в племето/няма да се върнем в племето.
Бях ужасен, а Той, който и да бях освен себе си, беше спокоен и предпочетох да бъде Той. Поне в този решителен миг.
Отдавна трябваше да се откъснем от останалите.
Разбрах когато надникнах в шахтата, че Яса е бременна.
Не исках да знам дали племето ни ще толерира още един базов.
