Книгата с най-красивия изказ, която съм чел поне от десетилетие насам. В „(С)цената на светулките“ от Вирджиния Блак (Гергана Дечева) реалистичността – суровата, гротесковата – плавно, но бързо преминава в магическия свят на метафорите, където е Къщата, и там всичко се преосмисля, за да придобие целият иначе разхвърлян живот дълбокото си значение.
Любовни истории с много емоции, с много страстни герои, но това съвсем не са твърде познатите, напомпани с всевъзможни излишества хитове, с които ни обливат от телевизии и витрини: на книжарници, будки за вестници, вериги супермаркети, на каквито е автор и една от героините.
Тези истории са истински, дълбоко психологически, всеки човек в тях е свят, дори и женският аналог на всички мъжки аутсайдери от световната литература – Сийка, малката и трагикомична, беззащитна и свята в порочността си, преди до толкова да я измени собствената й глупост, че да си спечели уважението на цялата будеща съжаление реалност.
Но колкото и жесток да съм с нея, каквито и сурови думи да изрека, не мога да не призная, че тя е не само във всяка или почти всяка съвременна жена, но и в почти всеки, ако не и във всеки мъж.
Дали повечето от жените, които мечтаят и въздишат по изтънчен мъж, такъв, какъвто не вярват, че съществува, биха го приели, ако неочаквано за себе си го открият в грубияна, на когото уж компромисно са се отдали?
„Под защитната му броня на мъжкар, който се млати във всеки един уличен бой, на леко криминално проявен преносител на меки антидепресанти, на един същински Бандерас, се криеше един истински художник, неподправен талант и неговата единствена страст бе иглата. И след иглата – конецът.”
Авторката е достатъчно откровена да се усъмни. В тази част от женската природа, която въздиша. И пак в типичния си похват – сълзи през смях – в забавна, но и философска сценка, всъщност реалистичен рисунък от самия живот, изразява това си съмнение. Примиряваме ли се с огорченията си или намираме защита в тях? Като преставаме да вярваме в това, за което уж мечтаем. И не само жената, както в случая, а и мъжете. Част от човешката природа е изглежда. Има нещо възвисено, което опазваме само за размисъл, за идея, като фикция, че е възможно в живота, а когато все пак то е факт – затруднени сме да го възприемем като такъв. Защо? Най-вероятно защото сме стъписани. Не сме го очаквали. Мечтите са си мечти. Реалността – реалност. В опитите си да превърнем мечтите в реалност често ги губим. Но после, после… Ще опазим ли тази дистанция? Или ще рискуваме. Въпреки печалния опит. Ние. Или пък Сийка… Всъщност какво има да сторим? Само да повярваме, че това, което и без друго се е случило, е онова, в което отказваме да вярваме, понеже сме възприели като невъзможно.
„Докато пътуваха, Сийчето отвори леко джама и прибра тичащата зад колата посиняла от студ душа и я напъха на задната седалка.”
А после? Защото има поредно после, винаги има после. Какво става с мечтата? И как се отразява трансформацията на една мечта върху повече от хората? Това е Сийка, но тя е само една от героините, защото след нея идат по-сложните. Ако Сийка мога да разбера, да оправдая, да позная в себе си, то на Йоанна мога само да се възхищавам, макар да съм срещал в живота си подобия на Йоанна, с които съм се и сближавал, от които съм се и боял, които никога не съм разбирал напълно. Макар да имаме почти еднакви вкусове и към книги, и към музика, и към начини на живот, а дори и виденията ни да си приличат, макар да е трудно ирационалните характери да открият общите видения.
Гери е успяла и така го е направила, че и ти ще познаеш Йоанна, ще я откриеш в спомените си, но сега ще я разбереш по-добре от някога.
Сълзичка, дори Дьо Сад, Блак Рам… Всеки от героите носи колорит, а всеки нюанс е като че ли жив спомен в съзнанието ти, дори да не си го изживял истински, буквално. Защото това са изживявания – общочовешки категории. Болки и трепети, преминали през размишления в световно познание: мъгла, в която се губим, но в която не преставаме да търсим себе си. И се срещаме с всички тях – героите й. Реално или въображаемо, а понякога срещите са наистина съдбовни.
И с което започнах, да продължа – писах, че това е книгата с най-красива стилистика, която поне от десетилетие насам съм чел. Малко примери:
„Когато съм тук, не пия. Не ми е нужно. Лодката ми стига. И дъждът ми стига. И облаците ми стигат. А морето е саундтракът на моите мечти.”
„Когато оная рошавата дойде, поне ще имам повод. Не за друго, а защото ме дразни, че е такава високомерна и ми заема част от мрака.”
„Никога не води личен дневник у дома. Намират ти правописни грешки.”
„Ако две куцукащи същества вървят сами в пустинята, скоро ще загинат. Ако две куцукащи същества се подпират и си помагат в пустинята, може и да загинат, но няма да са сами в смъртта си.”
„Искам да кажа, че всички хора се изморяват да висят и да красят света и понеже децата им са по-хубави, пращат тях.”
„А сега си представете: „Снежан и седемте женски джуджета”, „Малкият русал”, „Красавецът и женският звяр”, „Принцът и граховото зърно”. Ето, това е пример за тенджаризъм.”
„Никога не показвай щастието си, защото някой веднага ще отвори кебапчийница край него.”
„Не искаше точно любов. Нито пък секс (може би, може би). Но със сигурно искаше някой да диша един въздух с нея.”
„Така започват всички истории. С наблюдение. А най ми е интересно защо тази жена носи гущер под шапката си.”
Стига съм размишлявал, Гери чрез героите си го прави много по-добре и много по-забавно, отколкото аз, който само намирам прилика с тях. За щастие – и дистанция, голяма дистанция. Но недостатъчно голяма, че да си дам ясна сметка на какво приличам. И в какво можех да се превърна, а това, че не съм се превърнал, не е моя заслуга.
„Семейството не страдаше от алкохолизъм, напротив – отдаваше му се със страст и постоянство.”
„Сърцето й се беше превърнало в крематориум за мечти.”
