Обичащата душа като празен санаториум, след като от нея си е отишъл онзи, когото е лекувала със своята всеотдайност. Това е Хотел Алберта“ – прибежище за сенки на скитници, сенки на изживявания от свят, в който тялото, носещо тази душа, също е като сянка, макар и истинско…
Книгата е за впечатленията на тази невероятна същност – битови и световни, общочовешки и напълно субективни, размисли и страсти с невероятно очарование; такива, каквито са минавали и през главата ти, а авторката сякаш е чела мислите ти; такива, с каквито няма да се съгласиш и такива, които би защитавал дори от кладата – независимо колко си смел или страхлив, защото може би точно върху тях е изградена същността ти. Реалистична книга, колкото и фантастични да са усещанията заради невероятния езиков заряд. Стилистика, в която виденията се разтварят в музиката на ритъма – преминават едно в друго – поток на мисълта; разтворено като огледало за реалността съзнание.
Не е от набедените за „позитивни“ писания, в книгата има болка, много болка, има гротеска, гняв, раздразнение, несъгласие с реалността, но в съчетание всичко е обич. Книга, която не теши и не гради свят в розови облаци, а казва човешки истини. Животът е палитра от усещания, те не са само „прекрасни“, нито пък само мрачни; колкото повече са тоновете, толкова по-богат е този живот и по-реалистично отразена истината в съзнанието:
„Според Жан Пол Сартр, „свободата е това, което правиш с всичко, което ти е сторено.“ Тези дни седя и играя на кубчета. Опитвам се да ги наредя, да ги пренаредя, за да си обясня къде се обърка цялата картинка, че вместо картинка накрая получавам нещо като много крива пирамида, а на моменти дори кръг. Задачата е да се наредят шибаните кубчета.“
„Децата израстват със сълзи. В началото, когато всичко е само инстинкт, плачат в търсене на удобството. Уви, това не се променя с годините. Всички ревем, защото не ни е удобно. После ревем в търсене на истината. Ама си стискаме нашата. Факт: едно дете приема истината с далеч по-малко драма от един „пораснал“ човек.“
„Героините на двадесет и първи век трябва да идват с табелка „50% намаление“.
На много места проличават биографични елементи. Без книгата да пише мемоари, авторката смалява дистанция, разтваря се в художествената реалност, за да изкаже впечатленията си за обективната. Тогава езикът е най-изострен, сатирата най-гневна. Гергана – Вирджиния – Алберта говорят през опита си на преводач за живота, сивия поток, масовата култура и масов идиотизъм… но без омраза, с тъга, в която все пак откриват сила за усмивка.
В други моменти е романтично, красиво, сантиментално:
„Обичам старите часовници. Чуваш как секундите се пръскат в тъмното и падат като мъртви в тишината и усещаш времето. Сега никой не учи децата, че часовниците правят „тик-так“, защото те не правят.“
Но пак иде тъжната усмивка, самоиронията, а после новият водовъртеж от мисли и настроения.
„Хотел Алберта“ е изповед, но това е изповед на една емпатична натура, съпреживяваща цял свят – четиво за сензитивните, търсещите отговори навъпроси авантюристи на духа.
