Просто я разгърни и остави сърцето си да я чете.
Това би било най-коректното ревю за „Къщата на светулките“ от Вирджиния Блак (Гергана Дечева), издателство „Монт“, но това не е ревю. Трудно е да говориш каквото и да е за книга, която говори за всичко останало. И все пак не може да се подмине с мълчание. И не бива да се отминава с мълчание. Защото е необикновена книга.
Трудно е да се определи жанрово. Всъщност – невъзможно. Такива книги не могат да имат жанр. Превърнат ли се в жанр, ще изгубят своето послание. Това са книги, чиито внушения излизат извън ограниченията. Витаят около тях, докосват се и за кратко влизат в клетката на познатото, за да се разнесат като детски смях навън. Експериментират с познатото ни, за да ни изведат в непознатото. „Къщата на светулките“ напомня чудатите гори от много детски филми и книги, а не е само за деца. „Къщата на светулките“ е и като Луйс-Кароловата „Алиса“ и „Малкият принц“, а е в същото време нещо много, много различно. Ана – главната героиня от „Къщата на светулките“, прилича на Ана на Фин: малката героиня, в която е вселена голямата мъдрост. Но и се различава от нея, защото Ана от „Къщата на светулките“ живее в по-магическа, по-цветна реалност, и все пак е по-близка до тази „Ана“, която често срещаме в реалността – дъщеря, племенница, ученичка или просто хлапе в квартала, което успява да ни поведе към по-голямата истина от тази, която ни е открил до този момент опита, отключвайки онова дете, което някак сме опазили, носили сме в себе си, но в което много-много не сме се вслушвали.
Толкова колоритен, колкото е светът на Ана от „Къщата на светулките“, е може би само светът на Дъг на Бредбъри („Вино от глухарчета“, „Сбогом, лято“, „Дърво на вси светии“).
Магическото и реалното преливат едно в друго, но не в халюцинация или налудничаво съновидение, а в една нова, много мъдра приказка за съществуването ни.
Книгата е един свят, в който има малки и големи; човек и други същества, но между всички тях разлика няма; не и такава разлика, която би поставила някои по-високо от други. Всеки си е характерен, със своя истина и свое име, по своему мъдър, но ако нещо прави големия Голям, то е защото той е любопитен като дете и гледа като на по-голям по-малкия от себе си. Гущерите – писатели или мравките – приятели на орли приличат на хора. Докато четеш, имаш усещането, че са хора и най-странното е, че стоят реалистично, а не като алегории, герои от басни или сатирични символи.
Обратно: хората изглеждат приказно. Витаят като духове в повествованието, на моменти сякаш излизат от него, сядат до нас, заедно четем книгата и я коментираме. На моменти дори с усмивка, като в „концептуалната глава“, в която авторката уж сама анализира книгата, но всъщност с усмивка ни кара да се позамислим отново над това, което четем.
Но колкото и да мислим и каквото да говорим, това е книга, която се чувства и изживява.
