„Да си свободен значи да бъдеш равен на себе си. Нищо повече.” – така казва на едно място главният герой. Асистентът Имаретов е млад, симпатичен, любопитен. И тази мисъл, казана от него веднъж, като че ли е в основата, а и в структурата на повечето от разсъжденията му, които не са никак малко в „Достигане на езерото”.
Всъщност това е роман – разсъждение, роман – експеримент. Описва научен експеримент, а е експеримент и в науката, и в изкуството, и е може би най-рискованият житейски експеримент на автора Светослав Николов.
В първия вариант романът е писан по времето на тъй наречения „развит социализъм” (а.к.а. в момента като „комунизъм”), най-коректно, може би, тоталитарен социализъм.
Романът е прегледан от редакторската колегия, не е одобрен, върнат е с рецензия, която авторът публикува в настоящото издание и от която се разбира, че романът изобщо не е разбран.
И как да е иначе? Подобно търсене на истината в едно общество, намиращо устои в своите ограничения, би могло да бъде нездравословно.
Но да не изкарваме дявола на миналото по-черен, отколкото е, с което да го утвърждаваме такъв, какъвто в действителност е бил в себе си.
Светослав Николов не е пратен в лагер, само книгата му е заключена в неговото собствено чекмедже и чака десетилетия. И дано сега да открие своите читатели, защото наистина си заслужава.
„Да си свободен значи да бъдеш равен на себе си. Нищо повече”, но възможно ли е да си равен на себе си без своята общност; изолацията чрез нея и в нея, а и свободата на духа именно в нея.
Група млади учени е изолирана в предизвикана с експеримент пространствено-времева аномалия. Тяхна задача е както да оцелеят, така и да опазят, да създадат, ако трябва и да развият, един обществен модел, подходящ за условията.
Проблемът от научно-технически се обръща в морално-философски. Трябва да се намери не само физичното, а и етичното решение Имаретов да достигне до езерото, като сам той дори не може да плува (!) .
Не ни ли е познато това от някъде? Ето като ключ отново цитат от книгата, размисли на тези младежки трепетни интелекти:
„Какви глупаци излязохме, ще си кажем тогава, с какво самоубийствено лекомислие се лишихме от покрив над главите си, от храна и вода – заради една химера! Нещо повече, сградата ни осигуряваше поне шест месеца живот, а сега ни остават само дни; няколко дни преди да започне тая дълга и ужасяваща агония на гладната смърт, която сами си изпросихме.”
Сега вече е по-познато! Случвало се е на всеки и без да е научен работник, съучастник в рискован, таен експеримент. Има си подредбата на житието, общността си, в която не е неразбран, в която често са и ограниченията му, но и сигурността му. Да се съмнява, че е възможно друго освен това, което е, че има смисъл от друго освен това, което е. Но това е само един от стотиците пластове, по който, започне ли да разсъждава човек, ще му е необходим поне един живот и ще се озове при героите на Светослав Николов в онази изолирана реалност. За това навреме да спра, толкова още неща имат да се кажат за книгата, а неин читател няма как да е друг освен достатъчно интелигентен, че да не се нуждае от посредник между себе си и автора.
Бил съм юноша, когато е писана книгата; тогава имаше тенденция, която според мен, поне отчасти трябваше да се опази или поне да остави наследници – фантастиката да е реалистична. Спомням си прекрасни книги и на Павел Вежинов, и на Атанас Наковски, ако не споменавам Любен Дилов (баща) или Агоп Мелконян, то е защото те бяха достатъчно остри ироници, а и космополити, излизащи от границите на нашата реалност, но и в техните книги го имаше този реализъм.
Никога до сега обаче не бях чел и не вярвах, че е възможна, по-реалистична фантастична книга. Да, то е и философска притча, има си и други пластове, освен реалистичния рисунък; в крайна сметка този рисунък е по-скоро средството, отколкото целта (поне за читател като мен), но все пак останах впечатлен. Нека не изпадам в подробности, обяснявайки защо. Всеки, който прочете „Достигане до езерото”, ще разбере защо ме е впечатлил толкова реализмът. Но не мога да пропусна да кажа, че сюжетът предразполага за какво ли не. Та това е сюжет за трилър: затворен кръг, любов, страсти, тайни; силни интелекти, амбиции; законът е някъде отвъд. Подобни сюжети са се развивали и в космически кораби, подводни станции, на северния и на южния полюс, в изолирани планински хижи, скривалища след термоядрен взрив, подземия след срутване… Богато поле за фантазиите на подсъзнателното ни, за възможните приключения; за показване силата на човешкия дух и интелект като „Тайнствения остров” на Жул Верн (примерно) или пък макет с подходящи условия, на който да се развият научно-фантастичните хипотези като при Майкъл Крайтън.
Как се създава ред в подобни условия? Типичното, а не изключителното в подобна обстановка… И тогава може да се усети колко изключително има в типичното и в самите нас.
