Излезе поредната електронна книга на Гери Апостолова – ГеА, известна в мрежата и като Разказвачката – „Приказки в рима“.
Възможно ли е един колоритен интелект да се задържи във форма и традиция? Не.
Този интелект познава формата и традицията много добре. Овладял ги е до виртуозност. Изказал е всичко онова, което може да се изкаже от тях. И оттук насетне иде желанието му да извади вън от себе си нещо повече.
Тогава се заиграва с формата и традицията, размесва различни варианти, за да открие нова логика на подредба, а това е и различна форма на изразяване.
Гери Апостолова обича игрите. От една страна, тя е интелектуалецът, изключително ерудираният университетски преподавател, професорът, който познава езика както лекар – човешката анатомия, който добре усеща болките на езика, знае на какво могат да бъдат симптоми. От друга страна тя е Разказвачката – един от псевдонимите ѝ в мрежата – вечното дете, което опознава света чрез приказката, в която го подрежда; играещият човек.
„Одисей” на Джойс е един от случаите, когато колоритен интелект се заиграва с форма и традиция. Обръща времето, предизвиква будните умове, вдъхновява. Че най-обикновените ни ежедневни преживявания се равняват на антични легенди, с безкрайни приключения и могат да се открият векове, епохи в едно денонощие, всички разбираме, но на съвременния читател, живеещ в друга културна среда, ще се изплъзнат много неща от разказаното от Джойс, защото те са свързани със спецификата на конкретна културна среда. И е необходимо изследване, дълго изследване, за да се разбере целия „Одисей”, дълго и може би излишно. За всеки случай, не толкова необходимо за всеки читател на „Одисей”.
В „Тайнственият пламък на кралица Лоана” верният читател и познавач на Джойс – Умберто Еко, прибягва до подобна форма и подобна интелектуална игра. Още един колоритен интелект, неспособен да се задържи във форма и традиция.
Но описвайки приключенията на героя си в специфичните особености на конкретна културна среда – онази, в която се развива детството на героя и в която се е развивало и детството на Умберто Еко, за да избегне неразбирането и да не говори на непознат език на читателя, Умберто Еко слага картинки. Богато илюстрира тази книга. А това са не само илюстрации на книгата му. Това са картините, пробягващи през угасващото съзнание на героя му. И тъй читателят „чува” думите и разсъжденията на героя като лични. Най-важното – разбира по-пълноценно „Тайнственият пламък на кралица Лоана”, отколкото „Одисей”.
Напомня детска игра, но е за всички възрасти. И нещо такова, но вече друга игра, е книгата на Гери Апостолова „Приказки в рими”.
Сюжетът, приказката, картината, описана с думи, привиждащата се от ритмиката, и тази, възприемаща се от снимките, една на друга се разясняват, пораждат въпроси и тълкуват в различни варианти.
