Малко ще се знае за нас – поколението на прехода. Забравихме го – прехода, дори и ние; обезличи се, измамените ни мечти потънаха сред спомените от абсурдните съновидения.
Сами превърнали се в основа на една култура, която трябваше да бъде нова, забравихме да пишем или рисуваме себе си.
Най-успешните исторически романи за прехода бяха вулгарните и изобщо – романите за мафията и политическите интриги. Между тези романи се открояват и истински шедьоври като „Разрухата” на Владимир Зарев, бестселъри като „Нерон Вълка” и „Калигула Бесния” на Христо Калчев, още много толкова или по-малко талантливи книги, в които останалите, които изграждаме реалността, тези, които не сме ни мафиоти, ни политически интриганти, а по някакво чудо не сме се и сближили с тях (за добро или зло), бродим като сенки. Има ни, но някак недоловими, скрили лице сред сумрак и мъгла. А точно ние сме поколението. Наши са ценностите му, а и липсата на ценности. А си нямаме свои аналози на сърдитите млади хора или на бийт поколението. До колкото сме могли, били сме част от тях, но сякаш онази – другата част от нас, която излиза от рамките на тези културни течения, етапи социална реалност и история, никога не я е имало. Няма я отразена в изкуството ни или поне я няма достатъчно добре отразена.
Книгите за „нашето поколение”, изкуството за „нашето поколение”, доколкото го има, е подражателно; напомнящо къде „сърдитите млади хора”, къде „бийт поколението”, но най-страшно е, че изобщо изкуството на нашето поколение, малко или много, е осъдено да бъде подражателно.
Когато цялата ни култура е внос на чужди телевизионни формати, нравите ни са внос, без да броим, че всичко останало, което ползваме, е внос, почти е невъзможно да пишеш за друго, без да избягаш от реалността.
И именно тук е магията в малкото книги като „Пролуката” на Силвия Чалъкова. Която е написала исторически коректна книга, без тази книга да е подражателна.
Да, има го и битническото, хипарското, бунтарското, но то не е американско, а е това, което се формира тук, на мястото на срутилата се крепост на тоталитарния социализъм. Има го пътуването, търсенето на истината, лутането – такива, каквито ги помним ние, родилите се навреме, че да ги преживеем.
Героинята, като много от нас, експериментира с живота си, трупа опит; опитва се да бъде социална; да обича и да бъде обичана, но без да изгуби себе си и онази тръпка, която я кара да мисли непрестанно за онази Пролука, през която се преминава в следваща реалност, зад която всичко в нашата губи значение или пък открива нов смисъл.
Книгата е за приятелството, за хуманизма, за разочарованието.
Книгата е за търсене на смисъл, за купона да бъдеш жив.
Книгата е за наркотици и за лудост.
Книгата преди всичко е философия. Духовна философия, в която го няма самозваният учител, който да маха назидателно с пръст и да ти казва – прави така, прави иначе, а провокира онзи търсач в теб самия, който ежедневието те кара често да забравиш.
Макар и духовна, книгата не страда от излишен „позитивизъм”, напротив, описани са болки, терзания, несъгласие към съществуващата реалност
