„Последните българи“ е концептуален сборник разкази, излизащ от жанровите ограничения. Някои от историите могат да се нарекат хорър-трилър, доколкото може да се нарече хорър-трилър „За мишките и хората“ или криминален роман – „Престъпление и наказание“, тоест има го всичко задължително за жанра, но то е неизбежно и второстепенно, съчетано е с друго, далеч по-шокиращо – реалистичен рисунък на актуален, много сериозен проблем; дълбоки и особено сурови нравствено-социални послания, а и едно почти публицистично точно отразяване на реалността, без излишни художествени украшения върху образите или ситуациите.
Посрещнах книгата с изключително високи очаквания; не знам защо се бях заблудил, че ще чета онази особено очарователна смес от историческа проза и магически реализъм, която обожавам и на която – сигурен съм – авторът е способен. Оказа се друго, но изненадата беше много по-приятна и от измамените ми очаквания, защото през последните десет години научих много шокиращи истории, касаещи нашата реалност; като сътрудник на голяма регионална медия имах възможност да чуя и подробности, които не могат публицистично да се отразят заради липса на публицистична форма, а българският народ трябва да научи, знае и да помни – какво се случва из загиващите ни села, какво изживяват хората, какво ги погубва. Защото всичко това е част от реален процес, който се развива и с всички ни, и във всеки. Това е кръв, това е пот, това са сълзи. Това са погубени надежди, погубени души. Поредната тежка епоха, през която е съдено на народа ни да премине.
Иска се гражданска съвест, буден ум и силен дух, особено от един млад човек, за да забрави за пазарните тенденции на литературата, за модерния „позитивен“ стереотип на приказки и действия, за да се захване, да съпреживее, да потъне толкова дълбоко в страданията, за да изкаже своята истина, да я предаде увлекателно, да завладее читателя и да го поведе през приключенията. За да го накара да мисли.
Трудно е днес да бъдеш критически реалист. Философският прагматизъм е заразил всички. Разумът на някого, духът на друг, организмът на трети го отхвърля, но прагматизмът днес е като грипа. Това, че си го преболедувал веднъж или дори сто пъти, не означава, че няма да те втресе пак. Като цяло атмосферата ни е пропита с всевъзможни негови щамове. Откърмени сме, нахранени, назобени от многото му постмодерни вариации. И приемаме, че истината е въпрос на възприятия, че това, което знаем, е нашата гледна точка, но някъде там я има и другата. А това е доста противопоказно за критическия реалист, който в един момент трябва да се опомни като съвестта на народа. Да проговори с гласа на тази съвест. Да посочи, да обвини с онзи тежък, уверен и остър глас, който някога е звучал в думичките на Зола: „Аз обвинявам!“. Но не с гласа на хейтъра или пияния всезнайко от кварталната кръчма, а с цялата отговорност на заложил себе си, в борбата на идеи, човек.
Това даже не е сила на литературни средства (въпреки че не може без нея), това е сила на духа. И яснота с проблема, върху който се работи. И днес, когато на съвременното четиво се гледа като на гангстерски психотрилър, чиклит, романтична комедия, свръхмодерни импровизации на Чаплинови социални драми, интелектуални експерименти с езика, политически анализи, най-вече като на хумористично шоу с малко художествени качества, но пък с огромни претенции, един млад (на години) фантаст си позволява и успява да бъде (в истинския смисъл на понятието) критически реалист.
Лично аз никога не съм се съмнявал, че именно фантаст ще постигне това; нито пък съм се съмнявал, че ще бъде млад на години човек. Реалността ни е толкова преситена от шум и внушения, че за да можеш да я съзреш и анализираш, трябва да умееш да се дистанцираш от нея и да я гледаш от страни. Да развиеш въображението на фантаст е повече от всякога необходимо, ако искаш да бъдеш реалист. А младостта е достатъчно дръзка и смела, необременена с компромиси и може да каже ясно – царят е гол.
Проблемът в случая е още по-сериозен. Защото народът ни е гол. Във всеки смисъл на думата. Когато паднат доспехите на славното му минало! Когато паднат дрехите на моралните му упования! Когато даже дрипите на последното прибежище на личността – достойнството – са изгубени! Тогава се пробужда най-възвисеното, но и най-нищожното у човека. Дребнавост, алчност, егоизъм, безсърдечие, жестокост. Прости истини, но да ги уловиш в текст и предадеш със сюжет, от който да полазват тръпки, да просълзява и разтърсва, това вече е умение да уловиш истината. И е смелост да я предадеш днес, когато от всякъде се изливат призиви – БЪДИ ПОЗИТИВЕН!
Във въведителния разказ „Овчарят“ се разказва за змей, но това не е фантастичен елемент, понеже е разказ в разказа – героят разказва историята на змея, а авторът после ясно я посочва като алегория и от този момент насетне „змеят“ започва да вилнее в реалните си образи:
Миграцията от селото в града, загубата на ценностите, заменянето им с болни материални амбиции.
Омраза между най-близките, безверие и опростяване. Лицемерие в най-ужасяващ вид, преобразило дори вековните ни традиции.
Разврат. В хищническия му вариант.
Мародерството и изоставените от най-близките си беззащитни жертви. Да, обаждането от Америка никога няма да се осъществи. Не че образът на младежа, отдаден на бизнеса, оставил майка си да стане жертва на престъпление, е типичен. Не. Много повече е. Този образ е обобщителен. Икономиката ни се крепи предимно на пари, изпратени от децата емигранти на родителите си, коравосърдечният бизнесмен, оставил майка си на мародерите, е изключение. И авторът е наясно с това. Но ако се погледне на цяло едно поколение, което е поело път към един друг свят – не задължително емигрирайки – забравило национални ценности, забравило земята (а тя е изоставената на мародерите майка), може да се разбере истинската жестокост на реализма. Но по-ужасното е, че и буквално случката не е измислица. Макар изключения, съществуват „успели“, осъдили на смърт родителите си чрез забравата, деца. Проблемът става още по-тежък, когато двата пласта на разказа – буквалният и преносният, се сравнят. За конкретния индивид и за поколението. И когато от позицията на поколението си зададем въпроса с какво се различаваме чак толкова от този деградирал от успехи тип, щом нашата и неговата история могат да се разкажат с един разказ. И за упрекващите автора в черногледство: това, което се случва на старата жена е ежедневие.
Понякога – героизъм. Отчаян героизъм. Живот като в пещерите, като в джунглата.
И „Бащи“, този разказ най-силно ме разтърси, а може да се извади от контекста на сборника. Той е общочовешки. Историята може да се развива и в свръхнаселен град. Наследствена ли е орисията ни? Какво я превръща в наследствена? Предубежденията на средата, първичната жестокост. Често оставаме деца цял живот. Деца на родителите си. Защото не можем да се откъснем от общността, която е обрекла и тях, не можем да се откъснем и от травмата си.
Отмъщенията, гангстеризмът…
Самотата, изкривяването на традициите…
Тежка книга, но и книга, която се чете на един дъх. Грабва и не пуска – докато я четеш, не мислиш. Изживяваш я, разсъжденията – както в живота, идат сами.
Книга, която българският автор дължи на нашата реалност, а аз препоръчвам горещо на всеки български читател.
