Докато четеш тази книга – история след история, драма след драма, усещането е същото като да четеш Чехов, само че още по-силно и по-въздействащо. Защото иде реч за наши съвременници, наши сънародници. Хора като тези, които сме срещали и познавали; случки като тези, които сме чували или за които сме чели из пресата, а понякога са сполетявали наши близки или приятели. Разтърсващи, тежки, човешки, в книгата те са разгърнати с един удивителен психологизъм. И те са не просто разкази за лични човешки трагедии, а отражение на времето и същността на едно общество. Радка Гайдарова е доцент, доктор по психиатрия, който в дългогодишната си практика се е сблъскал с всички лица на човешкото страдание, опознал ги е, събрал е материала, за да напише трите си книги. „Истински истории“, „Още истински истории“ и „Нови истински истории“ са своеобразна трилогия, в която събитията и лицата са истински, героите са предимно пациенти на доц. Гайдарова, но ако очаквате нещо в стил „записки на психиатъра“, няма да го откриете. Това са разкази, в точния и пълен смисъл на думата. С изключително богатство на изразните средства, със стегнат и стилен, винаги интересен, винаги вълнуващ сюжет, винаги различен. От първите редове всяка от историята грабва, вживява те в себе си, искаш да разбереш края, не можеш да пропуснеш и ред от развитието й. Четеш задъхано. Често краят е изненадващ, дори (всъщност, най-вече) в случаите, когато от самото начало си знаел какъв ще е крайният резултат. Но както става в живота, когато знаеш какво ще се случи на твой близък или приятел, защото действията определят участта му, ала не искаш да се примириш и все вярваш, че ще се случи нещо друго, което ще промени насоката, тъй и докато четеш тези истории. А това е майсторство – вродено и развито усещане на разказвач. Най-ценното в тази книга остава обаче духът на историята, характерът на разказвача, който не се намесва, липсват дори авторови разсъждения или поне са толкова малко и толкова фини, че не се долавят, но въпреки това се усеща неговото присъствие, той отправя послание. Чрез изживяванията, чрез перипетиите, през които преминават героите, в които имат избор – не го забелязват, забелязват го, правят погрешния избор или единствено верния, и дори в случаите, когато изборът им е крайно ограничен и историята им е определена от съдбовни обстоятелства. Винаги го има посланието, разбирането, а ако има общо между всички послания, то може да се нарече само по един начин – ЧОВЕЩИНА. Книгата е написана от психиатър въз основа на практиката му, но психоанализът е ненатрапчив – няма ретроспективно витаене през видения и кошмари в детството и травмите на героите. От десетилетия психологическите термини са навлезли и тъй експлоатирани от масовата култура, че е модерно да бъдат използвани и са използвани от хора, които си имат и си нямат достатъчна представа какво означават, четем ги във всяко женско и лайфстайл списание. Но в тази книга няма да срещнете и един. Защото познанието на човешката душа, на смисъла на трагедията, житейската философия са по-ясни и по-точни, а една болка на героя казва повече, отколкото хиляди разсъждения, защо е такъв и защо му се случва всичко това. Езикът е прост и ясен, но наедно с това изключително богат. Душата е обект не само на психиатрично изследване, а на общочовешка емпатия. Това е книга, която ще направи всекиго по-добър.
„Измамата“ – удар на живота, социално изпитание, смяна на местожителство, нова любов. Самото заглавие намеква за края, но възможните варианти за развитие на историята са толкова много, че познатото от живота, твърде очакваното, което се и случва всъщност, е вторият план. Историята е поучителна, криминална, а всъщност – житейска.
„Емигрант“ – едва ли някой си прави илюзия за социалната реалност, в която живеем; и все пак, понякога сме склонни да забравяме… Историята е разтърсваща и пробуждаща.
„Момичето и звездите“ – дали „заболяването“ е в човека или в средата, в която съществува? Историята от самото начало до края си държи в напрежение; много красива и въпреки че е много добро описание на бруталната реалност, лично аз я почувствах нежна.
„Майчина молитва“ – какво е, ако си осъден да виждаш лицето на убиеца на сина си? Какво може да бъде спасението от кошмара и болката? Трогателна до сълзи.
„Железничарят“ – сигурно повечето познаваме или поне сме чували за човек със сходна участ, защото в България вече е система. Повече от две десетилетия. Но как е разказана!
„Късно признание“ – тази драма е стара колкото света, но когато е конкретна, когато е разказана по новому, вече е по-силно въздействаща. Колко необикновен може да бъде обикновеният живот. Колко жестоко може да се самонакаже човек чрез своето лекомислие. За родителските и за синовните чувства. За зрелостта.
„Кладенецът“ – шансът е в любовта, шансът е в зрялото чувство.
„Флейтата“ – една от най-красивите, почти магически истории. Особено силно и ефектно в случая е, че краят е подчертал с няколко реда нейната автентичност.
„Късче синьо небе“ – катастрофа, оцеляване, ново чувство…
„Разводът“ – за разказа може да се говори много. Сега ще напиша само, че на всяка цена ще трябва да се запозная с монографията на Радка Гайдарова за самоубийствата. Темата е много дълбока, както я нарича Албер Камю – основен философски въпрос.
„Жената, която не познаваше себе си“ – Алцхаймер (както е в случая) или в следствие на инсулт (както се случи на майка преди да напусне този свят)… случва се и може да се случи на всеки. Да е жив, а да го няма в себе си. Драмата е разкошна, много силна.
„Трафик“ – много силна социална история. Съвремието. За много млади хора изборът е невъзможен. Изходът – един.
„Свидетелката“ – законът ни често е не срещу престъпника, а срещу жертвата. Знаем го… Още един случай, как е разказан обаче!
„Отплата за греха“ – богословите казват: „Съвестта е глас Божи“ и независимо дали човек вярва или не, чува този глас. Както Родион Разколников, така и Теменужка и Матю – героите на разказа.
„Изчезналите“ – в тази преситена от психотрилър културна среда, една истинска история, която може да се определи жанрово като психотрилър, но е по-въздействаща.
„Градски вечери“ – за експлоатацията и безправието, но и за втория шанс.
„Гроздобер“ – отново за измама, престъпност и отражението й върху интимния свят.
„Баща и син“ – не че е смешно, даже си е трагично (и Бога ми, знам какво означава, бил съм на мястото на героите в живота си), но тази история ме разсмя. Много хубаво авторово намигване.
„Трудно решение“ – депресията – има ли застрахован човек; спасението… И какво се оказва?…
„Пастрокът“ – отново за абсурда на законите и как могат да съсипят човешки живот.
„Прегледът на д-р Шивачев“ – и отново за абсурда на законите ни и защо д-р Шивачев пасе кози.
„Селски дяволии“ – това е другата история, която и разсмива, и затрогва до сълзи.
„Съседки“ – понякога обикновеният живот е нещо толкова необикновено.
„Сашко“ – и пак за родителството… За зрелостта и наказанието.
„Звездичката на Лиза“ – много нежна история, много истинска. И силна.
„Педагогическа грешка“ – колко фатална може да бъде една грешка – истинска, човешка история.
„Старците“ – едно след друго опустяват селата. Този толкова къс разказ е толкова многопластов, че може само да се прочете… Лично, най-бях впечатлен от фразата: „Щеше да си богат, щеше да имаш цяло село“, цял живот може да размишлява човек за богатството и бедността, воден от тази фраза, в този контекст.
„Параноя“ – отново сюжет, познат ни от психотрилърите, но вече как се развива наистина…
„За някои домът е един“ – тежка криминална драма, с всичко в нея – човешкото, престъпното, опрощението, но и обречеността. Част от селския живот днес.
„Крадецът“ – в селата престъпността е вече начин на живот, държавата нехае, има си други „по-важни проблеми“, в това време не спират да се случват драми като описаната. И забавна, и тежка история.
„Беглецът“ – малко по-ведро като за край, дори някак веселяшки, но като нюанс от живота, заедно с всички други истории, кара човек да се замисли.
