Българската историческа проза е едно наше национално богатство – нещо, за което не си даваме достатъчно сметка – дори тези, които сме отраснали във времената, когато то се е разработвало добре и когато са се създали може би стотици шедьоври – за жалост не достатъчно добре оценени в световната литература; вълнуващи все още българския читател, будещи възхита, понякога и изненада, когато случайно попадне на оръфано томче в библиотеката на баба си или дядо си и от любопитство започне да чете, а то го погълне, след което го амбицира да открие следваща и следваща книга от автора и покрай този автор разбере за друг, творил в същата традиция и със същата сила.
Друг път ще разработя темата, сега целта ми е друга, рискувам да изпадна в излишен патетизъм, той е неуместен за очарованието на книгата, за която пиша тези редове. „Печатарят“ на Силвия Томова – романът, който ми върна надеждата, че това национално богатство не е изгубено, че още се разработва. При това – великолепно.
„Печатарят“ е съчетание на най-доброто в традицията на българския исторически роман, но аз ще се спра на самобитното – това, което е характерно само за тази книга и я отличава от останалите образци.
Историческият роман може да има много цели, но е изключително въздействащ и вече може да се нарече освен исторически, и философски, когато авторът – къде волно, къде неволно – кара читателя да направи паралел между описаните събития и съвремието си, когато онова, което се е случило в миналото е, не само фактология, но и алегория за това, което се случва днес, буди размисъл не толкова за отминалите времена, колкото за настоящето. Когато е провокация. Когато те кара като читател да потърсиш своето място в историята, в каквато скоро ще се превърне твоето настояще, и да поразмислиш за света, в който живееш. Когато романът е колкото исторически, толкова и съвременен. В това отношение като че ли най-ярко се откроява Гор Видал, но при него е твърде демонстративно, той е сатирик, готов да жертва историческата коректност в името на това да осмее съвременна масова истерия или да създаде пародийна проекция на света, в който живеем, с исторически мотив. Тези похвати правят Гор Видал ценен, мъдър, аналитичен и забавен, но понякога и… политически злободневен. Както е примерно в „1876“, чрез описанието на фалшификациите на една от най-големите изборни кризи в Америка – къде случили се наистина така, както е в романа, къде не – говори изобщо за слабостите в демокрацията, но засяга само сходни политически системи и провокациите, които би могла да пробуди, са свързани с избори и политически живот. А и да не забравяме, че точно в тази книга, в година 1876 говори за афери между определени кандидат-президентски лобита… и българско правителство (това без коментар).
Да видим как е в нашата литература. В „Случая Джем“ и „Аз, Анна Комнина“ Вера Мутафчиева поставя героите си като пред Съда на времето. Те се обръщат към нашите съвременници, знаят колкото нас за всичко онова, което се е случило след смъртта им, през вековете, за да оправдаят своя постъпка, за да упрекнат другиго, а читателят стои като съдебен заседател пред тези славни призраци. Хитър художествен похват, граничещ с магическия реализъм. В други романи Вера Мутафчиева го заменя с авторови думи, но при всички случаи е беседа на историк, която откъсва за кратко от епохата, сюжета и книгата, за да ги осмислим. Естествено идат паралелите минало-настояще в „Летопис за смутното време“, но тук вече става дума за ирония на съдбата. Вера Мутафчиева си е нямала представа, че някога нейните читатели ще си правят такива паралели, защото не е предполагала, че кърджалийските времена пак ще настъпят в България. И това често се случва в историческите романи. Но тук не авторът, а историята, която дописва книгата след него, постига този ефект и не може да се говори за художествен похват.
Друг е начинът, по който достига паралела минало-настояще Мика Валтари в „Синухе Египтянина“ – там героите, макар живели преди хилядолетия, приличат на наши съвременници, имаме приятели, живели като тях, сами можем да разпознаем наше преживяване, наши мисли, наши надежди и разочарования сред тези на героите. Чувството за хумор ни е близко, както и наивността им, житейската философия. Правили сме подобни глупости, изправяли сме се пред подобни изпитания и сме се справили не по-зле от тях. Макар да са участници в изключителни събития, а някои от тях – превърнали се в легенда, това са обикновени хора. Така по-пълноценно се възприема историческата реалност и се оценява нашата във вековен план. В нашата литература нещо подобно е донякъде „И над бездната има небе“ на Атанас Мочуров, но още по-силно изразено, доведено до край го има в „Печатарят“ на Силвия Томова.
Невъзможно е книгата да се чете забързано. Всяка думичка се лепи в съзнанието, защото си съпричастен на героя. Малко или много е като теб или ако не е, то има човек – твой познат, симпатичен ти е, дори го обичаш и ти прилича много, много на Яков Крайков. Да, Яков Крайков извършва нещо преломно. Първите печатни книги на български са негово дело. Започва с „Часослов“, докато стигне до сборника „Различни потреби“. Велики дела, с особена стойност за историята, за народността ни, за които само като се замислим, сме полазени от тръпки, но що за човек ги е извършил! Писах вече – човек като теб! Или като твой близък познат! Обикновен, макар и нелишен от качества. Не е героят, който най-често срещаме в родната, а и не само в родната историческа литература – гордият мъченик с меча или шишането, който пада в защита на рухващите крепостни стени или стратегическия връх, който висва на бесило или подлага главата си на дръвника, просълзява те със своята самоотверженост те изпълва с национална гордост. Тук е мястото да се отбележи, че в тази книга изобщо го няма кръвопролитието, тежките драми, непоносимото страдание, с които е пропита цялата ни история. Да, Яков Крайков губи семейството си в чумна епидемия, но не това страдание се отразява на характера и на пътя му. Към края се споменава за насилие, иде реч за падането на крепостта Фамагуста, но жестокостите на победителите – агаряни идат като новина, такава, каквато чуваме днес примерно за Сирия или друга точка по света, където има война. Няма описание на очевидец.
Книгата е за приключенията на един млад дух, търсенията, съзряването, откриването на пътя. Той не говори с патос за делото си, колкото и да е велико, той го приема като нещо естествено. Няма го възторженият лозунг: „За България! За поколенията!“, Яков Крайков не се възприема като мъченик. Влюбчив е, жаден за знания, но не прекомерно. Не е пророкът, който говори с небесата, а такива пророци среща в книгите. Явява му се провидение, за което сам не е сигурен човек ли е, ангел ли е – арабинът Сим, но кой ли не се среща с такива провидения в живота си… Манастирите, пътят към София и от София към Венеция напомнят студентските и младежките години, които повечето от нас са изживявали, а една от жените в живота му – Лучия… Е, тя е Вечната. Такава каквато си е била и преди хиляди години, каквато е била и в 16 век, за да срещне Яков Крайков. И такава, каквато, ако си мъж и не си срещнал поне веднъж в живота си (колкото и малко вероятно да е), поне прочети за нея в „Печатарят“, за да те вдъхнови да извършиш това, което ти предстои.
Приключенията. „Печатарят“е историята на пътуване, съзряване, осъществяване на дело, развива се в интересни времена, а случващото се, душевните пътеки – те правят книгата приключение – от първата до последната страница. Иначе има две ръкопашни схватки: при едната Яков Крайков получава белега на челото си, другата даже не може да се нарече схватка – Яков Крайков отървава проститутка от ръцете на насилник, но той не му и оказва съпротива. Приключенията са по-дълбоки от тези на тялото, които обикновено са неизбежни при историческите романи.
Езикът. Писах нагоре, че тази книга не може да се чете забързано, че всяка фраза печели своето внимание и все пак за няколко часа близо шестотинте страници отлитат. Буквално – отлитат. Защото е увлекателна. А е увлекателна не само заради това, което се случва, но и заради това как е разказано. Чисто, ясно, сладкодумно, предизвикателно. Обикновено с такава лекота се четат криминални романи, а историческите, колкото и да са увлекателни, изискват малко повече усилия. Мога да се сетя за два случая, когато историческа книга ми е вървяла така. „Морето на страха“ на испанския автор Хосе Гомес Руфо и от родната литература – „Исперих“ на Петър Карапетров, но и двете книги, макар и великолепни, са все пак за детско-юношеската аудитория, докато „Печатарят“ е еднакво ценна и за най-младите, и за човек с по-богата култура, която се натрупва с годините. Нито в „Морето на страха“, нито в „Исперих“ може да се говори за философската дълбочина на „Печатарят“ или за психологизма на героите, който се обръща в психологизъм на една епоха и едно дело, доведено до край.
А за силата на фразата – уверете се сами: избрани цитати от „Печатарят“.
