Тази книга е едно общочовешко послание за любов. Всъщност, за Любов. Към ближния и към корените, към призраците от миналото, които са част от природната мощ, която ни обгръща и пази. Казах Любов, а не толерантност, нито политическа коректност или пък каквото и да е друго извращение, което насилва душата, принуждава я да приема близостта като унижение и да търпи това унижение; прави близкия далечен, а далечния – още по-далечен. В името уж на разбирателство, в името уж на световните бъднини. Не, Любовта е друго. И я имаме, тя е над нас и в нас – като любещите се природни сили в книгата и като родовата памет, която все се пробужда в съновидение или необясним трепет, който ни води нанякъде.
Не споменах натовареното до обезобразяване понятие „толерантност“, нито пък „политическа коректност“ ей тъй, че ми се говорят глупости и снасят пропагандни запъртъци. В последния четвърт век прочетох какво ли не, но по-силно послание за мир и добросъседство никъде, никъде не съм чел. Напротив, всеки опит да се отправят подобни послания звучи жалко в най-добрия случай, понеже бие на наивност. Но по-често звучи отвратително, понеже е манипулация, понеже разчита на човешката глупост и всъщност цели да ни накара да мразим, а не да обичаме.
Ту ще бъде отричане на исторически факти с презумпцията, че фалшифицират ли се, няма да има повод за омраза, ту отричането изобщо на науката история с презумпцията, че забравим ли – прощаваме, а тази презумпция е отричане и на етиката, и на философията, и на познанието ни изобщо, защото то – всичко онова, което обработва разума ни, неизменно води до извода, че забравата и прошката са антагонизми и че трябва да помниш, за да простиш. Ту ще бъде обезобразяване на езика, истинска война с езика, като се заменя точната дума с по-неточна, за да звучи смекчено; забрана на думи и изрази. Ту ще бъде дори посегателство над вярата ни. Най-вече отричане на любовта ни към корена, която ни прави истински.
Редно е, редно е „Хазнатар“ да бъде прочетена. От възможно повече хора: и политици по върховете, и от младите, които се нуждаят от духовна храна и се тревожат за близкото ни настояще. Редно е да бъде прочетена от всички, обвързани с правителствени или неправителствени организации, които застават пред интервюиращия ги от националните медии и говорят по тези толкова важни въпроси, засягащи живота и смъртта ни. Въпросите за отношенията между различните етноси и вяри на територията на Балканите, че и изобщо. Редно е да бъде прочетена и от всички политикани, които дали защото нямат работа, или пък работата им е точно това, денонощно обсъждат обществените проблеми в социалните мрежи. Но понеже книгата е много емоционална, много романтична, изпълнена с нежност, с усмивки, поезия и красота, всички тези, които изброих в горния пасаж, призовавам да я прочетат размишлявайки.
Книгата увлича: има приключения, има любов, има и много поезия – вятърът и луната са влюбени, призраците от миналото са реално присъстващи, витаещи около героите, има фантазия, има магия. Много, много романтика. Истинско преживяване ще е, а и повече от много истински преживявания, ако някой (вече му завиждам) я сложи в туристическия си сак при заминаването си на море, но книгата е и много философска.
Хазнатар е село, умален модел на Балканите. С турска, гръцка и българска махали. Хората са миролюбиви, зачитащи се и ценящи един у друг не етноса и вярата, а това доколко си човек и що за човек си. В него е и лечителката Магда, и оставените й на прага отрочета, родени в грях, които, напук на морала си, селото приема като Ангелите на Магда, обича ги, чувства се благословено чрез тях… А какво са тези деца? Алегория на балканския човек. Еднакво вероятно е всяко от тях да има българска, гръцка, турска кръв, а и всеки друг вариант на смесица. Без да са го избрали, те живеят в един дом като братя, а любовта на общата им майка е най-добрият възпитател. Въпреки различната кръв, те наистина са братя, защото се приемат като такива.
Но ги разделя Междусъюзническата война. Тоест – светът, който няма етичната висина на малките, че да изгради модела на техния малък свят, а напритов – разрушава го. Бежанци по време на бойните действия, те се пръскат в различни посоки и се губят, но остава у всекиго една скъпа реликва – снимката, на която са четиримата, а в тази снимка е и магията, която трябва да събере след сто години отново наследниците им. И Ангелите на Магда да бъдат отново заедно.
Следват много перипетии. Забавни и трогателни. Познати от живота проблеми, които романтичното перо на Ина Крейн интерпретира в една разкошна и много приятна история.
Балканите е територията, на която са заточени прокълнатите, но също тъй Балканите са територията, на която е разположен раят за блажените. В кое ще живеем – всичко зависи от балканския човек. Не, не бива да забравя корените, а напротив – да ги търси, да следва родовата памет, защото в нея са опитът и мъдростта, която ще му помогне да прости. И да обикне. Останалото е природа! Говореща и любеща се…
