Съзнанието ни е малко като котката на Шрьодингер, а понякога е съвсем като котката на Шрьодингер, затворено в черепната ни кутия, двойнствено, изолирано от системата, която за него е престанала да бъде обективна реалност, а е под въпрос и дали то е субект в нея.
Да си припомним експеримента на Шрьодингер:
„В затворена кутия е поставена котка. В кутията има механизъм, съдържащ радиоактивно ядро, и съд с отровен газ. Параметрите на експеримента са така подбрани, че вероятността ядрото да се разпадне за 1 час е 50%. Ако ядрото се разпадне, механизмът се задейства, отваря съда с отровен газ и котката умира. Според квантовата механика, ако върху ядрото не се провежда наблюдение, състоянието му се описва като суперпозиция (смесване) на две състояния — разпаднало се ядро и неразпаднало се ядро, следователно, котката е жива и мъртва едновременно. Ако кутията бъде отворена, експериментаторът трябва да види кое да е от двете състояния — «ядрото се е разпаднало, котката е мъртва» или «ядрото не се е разпаднало, котката е жива».
Въпросът е следният: кога системата престава да съществува като смесване на две състояния и избира едно конкретно? Целта на експеримента — да покаже, че квантовата механика е непълна без някои правила, които показват при какви условия се случва колапс на вълновата функция и котката става или жива, или мъртва, но не и едното и другото едновременно.
Обратно на популярното мнение, Шрьодингер е замислил експеримента не защото е вярвал, че може да съществува живо-мъртва котка; напротив, смятал е квантовата механика за непълна и не докрай описваща реалността в дадения случай. Понеже котката може да бъде само жива или само мъртва (не съществува състояние живо-мъртъв), то това означава, че същото трябва да е вярно и за атомното ядро. То трябва да е или разпаднало се, или неразпаднало се.“
Какво ли би си мислила в тази ситуация котката? А ако котката е нашето съзнание? Откъснато от битието и културната среда, но ненапълно, защото то се явява като тяхно продължение докато още работи, докато още е живо. Но в двойнственото състояние, в което е живо и не е живо, тоест макар да работи, е възможно да не работи, положението е по-сложно. Толкова сложно, че не би могло да не е и малко шеговито. И ако Шрьодиргеровата котка, интерпретирана от Пратчет, на въпроса: „Ти жива ли си или мъртва?“, отсича: „Не ми пука“ (характерно и по котешки), с което приключва въпроса, който иде доста плебейски за нейно величество богинята на всеки дом и на всеки свят, то с интелектуалната котка и интелектуалният демон във всеки един от нас на Милена Г. Николова нещата не могат да приключат толкова бързо и категорично. Защото вече става въпрос за една изолирана културна среда, в която оттеква въпросът: „Мисля ли, че съществувам? А следователно?“. Следователно всичко е възможно, понеже нищо не е решено и не може да се реши. И оттук започва голямата интелектуална забава.
Книгата на Милена Г. Николова „Котката на ШрьодингЕР“ е единство между текст, илюстрации и дизайн. Кутия с хипертекстуална ирония: джазови философско-литературни импровизации на Ницше, Жан-Пол Сартр, Нилс Бор, Жил Дельоз, Феликс Гатари… умопомрачителни игри на думи на различни езици; привидно пръснато съзнание, намиращо различна непозната цялост в книгата. Парадоксална, пълна с приумици от рода „дадаистичен киборг“. Книга, която не може да бъде неразбрана, но не може да бъде и разбрана, а единствено като на игра да подтикне човек към размисли.
