За „Априлска жътва“ на Бранимир Събев

Малко е да се каже, че съм приятно изденадан. Имах високи очаквания, но усещането (от корицата ли, от прочетеното в мрежата за книгата ли или пък неусетно съм започнал да си изработвам погрешни впечатления за автора, който би трябвало да познавам малко по-добре), че “Априлска жътва” ще е силно изразен хорър, се оказа заблуда. Жанр, който ми и допада, но и от който толкова съм преситен, че рядко откривам нещо ново, нещо запомнящо се, оригинално и впечатляващо ме както някога, преди тридесетина години, когато освен “Дебнещият страх” на Лъвкрафт и “Мъртвата половина” на Стивън Кинг, бях чел само разкази от Едгар Алън По. За да изпитам пълноценно удоволствие от добрия хорър, обикновено се нуждая от едно мое психологическо състояние, в което ми се чете точно този жанр. Иначе мога да оценя качествата на творбата, да се усмихна, да цъкна с език на авторовите умения, но нещо ми се губи. Наслаждавам се не точно на хоръра, а на литературата изобщо в съответната творба.

В случая бях в настроение за хорър, но без да си давам сметка, далеч повече съм се нуждаел точно от такова четиво, каквото се оказа “Априлска жътва”, а ако е възможно то да се определи с една дума, то тя е “разнообразно”. Толкова разнообразно, че те обзема чувството, че четеш алманах, а не сборник разкази. Има съвременни, свежи младежки истории. Има фантастика: антиутопична, катастрофическа, екшън, киберпънк. Има фентъзи и героична фантастика. Има хумор. Има разбира се и хорър: “Скрежко”, “Хотел “Макабър”, “Черните кучета”, “Странният случай със съдия Фолсъм” и “Априлска жътва”, но всеки от разказите е толкова различен от останалите, отделна жанрова разновидност е, че само засилват усещането за многообразие на книгата. Действията се развиват в нашето съвремие, в американското съвремие; преди епохи в пуританизма на викториански общности, в приказни реалности с порядки от тъмните векове, в свръхтехнологични общества, на други планети, в оцелял след множество глобални катастрофи свят. Изобщо този път Бранимир Събев понася читателя от свят на свят, без ограничения, като общото е единствено стилистиката и умението му да бъде интересен, да държи в напрежение и като свърши едната история, веднага да разлистиш следваща.

Шеметно приключение сред невероятни форми и човешки душевни състояния. Някои от историите са мрачни, други ужасяващи, но това не е доминиращият дух в книгата. Всички са умело и приятно разказани, те увличат и развличат, а освен от това всяка от историите носи високо хуманно послание.

И да! Категорично споделям мнението на автора. Това е най-добрата му книга до този момент. И едно от най-добрите съчетания на творби в български сборник изобщо.