Докато символите водят своята безутешна война на територията на разума ни, превърнали са го в свое бойно поле, хвърлили са ни в една или друга позиция на бутафорния си конфликт, наречен „Странните неща“, странните неща ни се случват. В нас и около нас са, доловими за сетивата ни, не винаги за разума.
Странните неща – малките и безценните, частиците от нас, с които тъй сме свикнали, че не забелязваме. Нещата от живота, които възприемаме без да се замислим, защото носят тъй силен емоционален заряд, че би погълнал разума ни завинаги в себе си, оставяйки го да витае в нега и усещания за рай…
Дреболиите в живота, чийто смисъл е голям. Всеки детайл в реалността може да се обърне в чудна приказка. Ако можеха да разказват еднолевката в детската касичка, ключът от морално остарялата брава, дънерът в гората… А защо да не могат? Нямат ли душа? Имат – нашата. Нали общуват с нея. Нали са й били скъпи. Нали са имали роля в живота й. Нали са й били приятели, партньори, надежда…
Иска се сетивност да доловиш гласа им, иска се човекопознание, за да откриеш човешкото в следите, които то оставя – своите малки скъпоценности. Иска се стилистика да предадеш този глас с тези думи, които са най-близки на сърцето ни, така, че да чуем трогателното послание – човешката драма, закодирана в езика на предметите. Но преди всичко, необходима е магическа дарба и дълбока душевност, за да понесеш цялата тази болезнена красота и да я разкажеш, както е успял Стефан Бонев в “Странните неща”.
Критиката вече го е сравнила с Кафка, но това не е само един съвременен Кафка, той е и Андерсен. Особено в първия цикъл на книгата – в разказите, които малко по-нагоре визирах. По мое мнение, трябва да влязат и в учебниците. И някога това ще се случи, защото тук вече не става въпрос за талант, а за нещо далеч по-сериозно и по-уникално. Става въпрос за природно явление. Рядко природно явление, проявяващо се в човек и изявяващо се чрез творчество.
Да се улови магическото, приказното в реалността, да се превърне в изкуство без то – магическото и приказното, да се изкриви, без тя – реалността, да се лиши от жизненост, е трудно. Много, много трудно. Трябва да живееш на границата на ирационалното, да го познаваш добре, да можеш да общуваш в него. И най-важното – да го контролираш, за да не те подведе. То е като да контролираш сън, само че още по-трудно. Защото се изисква освен да сънуваш, без да губиш връзка с реалността, и да описваш този сън.
Дотук беше трудното. Много трудното. Но изключителното, което проявява Стефан Бонев, започва после. На границата на ирационалното познанията ни за действителността губят сили, мирозданието изглежда различно, различно е човечеството и човекът; има чудовища, усещания за демони. Изчезва чувството, че под нас има корав фундамент. Да описваш този свят е приключение, което не знаеш къде ще те отведе. И често умеещите да го правят създават произведения на изкуството изпълнени с мрак, тревожни усещания, отчаяние. С отрезвяващи философски послания, от които те побиват тръпки. Разстройват те, понякога и за добро. Те шокират и е възможно да накарат човек да се замисли над проблеми, от които е бягал.
Но да навлезеш в границата на ирационалното, без за миг да се лишиш от моралните си, общочовешки ценности, от усещането за топлина, надежда, светлина, от наследените и утвърдени в живота ти принципи, да противопоставиш тяхното послание посланието от отприщените стихии на подсъзнателното… И да докажеш, че тези принципи са по-силни от страховете, от цялото зло в живота; без да отричаш съществуването на злото или основателността на страховете, да създадеш надежда и да посочиш пътя – в това, в това е силата на Стефан Бонев, а такива автори се раждат веднъж на епохи.
Простичко и ясно, трепетно и поетично, докосващ емоциите, омагьосващ с приказността на реалното, той одухотворява предметите. Струва ми се, че вече чувам и виждам как деца в училището разказват пред класа някоя от приказките му; тази приказка се превръща в архитип, върху който те, растейки, ще продължат да градят системата на своите добродетели. Тъй необходими на нашето време.
И като споменах децата, редно е да кажа: това са приказки и за големи, предимно за големи, но понеже са мъдри приказки, и децата ще ги разберат.
В разказите от останалите цикли авторът е изповедник на самотници или самотни усещания. Но тази самота ще я разпознае всяка по-чувствителна душа в себе си. Това е самотата на тайните ни, над които рядко се замисляме или усещаме. Но когато ги прочетеш, чувството е, че не си сам и никога няма да бъдеш. Защото въпреки мрачните си черти – човек е добър, природата му е близка до Господ.
“Странните неща” е книга, която разтваря широко сетивата, след прочитането й светът ви няма да бъде същият…
