„Нощно дежурство” за мен е роман. Вероятно и за Нели Цветкова и Явор Цанев – автор и издател на книгата, които, изглежда за да спазят официалните изисквания за литературна форма, са определили книгата като сборник разкази. И наистина, оценени през най-строгите критерии, това са тринадесет отделни разказа. Всеки завършен сам за себе си. На два пъти има бегла, но ясна мета връзка, без особено значение за съдържанието, между две двойки разкази – „Това ще разкъса сърцето ти” – „Бабини деветини”, и „Моята ледена принцеса” – „Гурме”. С по едно изречение и в двата случая се споменава нещичко от историята от предходния разказ.
Всъщност има една незабележима, но далеч по-силна мета връзка в книгата – между всички разкази. Започва се с общата концепция. Всъщност… по-скоро се завършва с нея. Краят е разтърсващ и отрезвяващ. Началото е едно магическо въведение и запознаване с общия герой, а общия герой е… болницата. Тя не е просто декор и място на действието. И това е, но е и нещо повече. Историите бързо увличат, а когато те увлекат, усещаш един индиректно описан характер, не на сцена, а на персонаж. Главните герои във всяка отделна история са всъщност второстепенни в общия нестандартен, но строг сюжет на книгата. Чрез тяхната драма и психика е предаден подсъзнателният свят на едно безмълвно, полубожествено и мрачно същество – болницата. Историите на пръв поглед са независими една от друга, но не е точно така. Има някаква последователност, при която случките следват една след друга, вместо желание за пауза след завършване на всяка, желанието е да не оставиш книгата, а да видиш какво става по-нататък. Което е типичното читателско чувство при напрегнат роман, а не при сборник разкази; при разгърнат сюжет, а не при затварянето му, каквото би трябвало да е краят на разказа. Усещането е като при движение на камера, а читателят е като наблюдател, който наднича – от една стая в друга – в кошмарното лечебно заведение, в свръхчовешката му душа, в тайните на съзнанието му. Историите са една от друга по-страховити… и по-забавни. Черният хумор е точно в тези дози, в които да не превърне четивото в кич, но и да не му позволи да се превърне в мрачно кърваво видение на един параноичен ум; да е приятно за четене и да има безспорна (в това ще се увери всеки читател) литературна стойност. Като инструменти историите са типичен, чист хорър, а достойнството им е в ненатрапчивото послание, която носи всяка от тях. Но истинското послание е в края. С единствената история, която не излиза от границите на реалното, в магическото и ужасяващото. Точно с тази история сюжетът се затваря. Психоанализата на един малък свят и едно същество, в които се отразява нашето съвремие, с тази история приключва. И читателят като пациент чува суровата диагноза за света, в който живеем, за да си обясни своите видения и своите страхове, които съживяват това мистично същество – Болницата.
Четивна, поглъщаща и приятна, книгата ще ви поведе през мрачните коридори на подсъзнателното, населени с духовете на съвременната реалност. Това е образец на хорър с истинска литературна стойност: не разходка в лунапарка в стая на ужасите, пълни с кукли на чудовища, а анализ – дълбоко надничане под повърхността на истината, в която живеем.
