„Човешката топлина, сърце… това са понятия, непотребни за подобна власт над безкрайността. Завинаги ще изгубиш способността да се трансформираш в ускорено енергополе; ще се превърнеш в уязвимо същество; ще зависиш от крайното пространство-време, а битието ти едва започнало ще се прекъсне. Не се погубвай напразно…”
„Безсмъртието е относително. Вечността в краткия човешки живот се подчинява на други закони.”
Цитатите са от разказа „Земна жена” от сборника „Седем възела и седем пробуждания” (2010 г.) на Ана Величкова, включен и в първата електронна книга на авторката „Космическа вихрушка“.
Ако човекът наистина е мост към свръхчовека, както твърди Заратустра на Ницше, то голяма част от героите на „Седем възела и седем пробуждания” са преминали този мост, стигнали са до заветния бряг, но върнали се назад, предпочели човешкото, не толкова съвършеното, но споделеното с другиго. Предпочели са любовта пред самотата на абсолютното. И не само в разказа „Земна жена”, който най-силно ме очарова, героите забравят необятността на космоса, отказват се да използват свои открития, понякога дори се самоубиват, за да запазят човешкото в себе си. А когато не го направят, са осъдени – от времето, от града, на който са посветени, от народа, на който са погледнали с презрение, но най-вече от съвестта си.
Трудно е в една толкова научна по отношение на фантастичните елементи книга да има толкова магия. Още по-трудно е при цялата рационалност и технологичност, основното в нея – във всичките й разкази и новели, да е не човешкият разум, а човешката душевност; при това душевността на много емоционални герои. Дръзки сърца, влюбващи се до смърт, съгрешаващи, понасящи тежко вината. Ту надсмиващи се над света, ту до край посветени на другите.
Трудно е една космическа робинзодиада, каквато е новелата „Седем възела”, да е наедно с това психологическа притча. Изолираният на Безименна – малка планета, корабокрушенец по-скоро трябва да се спаси от усещането си за изолация в своето натоварено от вина съзнание, отколкото от гравитацията на чудатата планета.
И понеже е постигнато, въздействието е много силно. Да, усещането за изолация в натовареното от вина съзнание е като изолация в дълбок космос, но докато е жив човешкият дух, жива е и надеждата.
По същия начин рационалистичното е смесено с алегорията във всички останали разкази и новели в „Седем възела и седем пробуждания” (между другото, и във всички останали книги на Ана Величкова), което ги прави освен научно-фантастично, и поетично-философско четиво.
Интересна е и постройката на книгата. Цикъл разкази с утопична тема – бъдеще с един разумен човек: „Космическа върхушка”.
Следват новелите „Отвъд стъпалото” и „Ябълка на хоризонта”.
След тях са „Седемте възела”, а след седемте възела е цикълът „Сянката” – антиутопия, която се противопоставя на „Космическа върхушка”, и след нея „Седемте пробуждания”, които се противопоставят на „Седемте възела”, за да се получи едно равновесие в идеите. Тезата и антитезата, а синтезът е в нас самите. Къде ще се открием в този фантастичен свят. Всъщност в нашия свят. Защото бъдещето следва законите на настоящето.
Ако в „Седемте възела” героят трябва да се спаси от старите вини, то в „Седемте пробуждания” – обратно. Съвестта на героите трябва да ги пробуди, за да изкупят вината си или да се преборят за своите права.
„Седемте пробуждания” е особено ценна днес, когато е масова психозата, че материалният и общественият успех са всичко. В богат и силен град-държава, най-успелите в него – кметът, лекарят, астрономът, поетът, педагогът – си имат старите грехове. Макар величани, те се събуждат като нищожества. Обратно: последните се събуждат като първи. Какво ще бъде това утро? Утрото на истината, което въпреки всички заблуди, в които живеем, настъпва…
Вижте и интервюто с Ана Величкова.
