При всички ужасяващи последици, които се стоварват върху хората в произведенията на Лъвкрафт; каквито и чудовища да се вихрят, колкото и да е умопомрачаващо чувството, което пропива сюжетите на класика на ужаса, при Лъвкрафт човек рядко има друг грях, освен любопитството. То го кара да се разиграе с опасни сили, да надникне в непознати тайни, да изгуби разум в едно колосално знание, в което всичко човешко е нищожно. Ужасът идва не от злото, а от това, че тази трансформация е проследена през човешките ни мерки за добро и зло и именно проследявайки я, осъзнаваме ясно колко крехки са тези мерки, че са само за нас и с нищо не могат да ни защитят от познание, за което не сме подготвени.
Не случайно започнах с Лъвкрафт. „Марудските катакомби“ звучи като един съвременен, по-ясен, по четим и човечен Лъвкрафт. И езикът, донякъде и стилистичните особености, но без толкова да натежи, напомнят на Лъвкрафт. И маниерите при развитието на фабулата, но най-вече усещането за въведение в загадъчното и страховитото; усещането, което не може да се усвои, да се научи – или го имаш, или го нямаш, и дори световни автори не могат да го постигнат, си е точно на Лъвкрафт. Но дотук свършват приликите и това е добре, защото вместо бледо подобие на големия майстор, имаме един истински негов потомък. Развил наследеното, съобразил го с друг свят, изразяващ с него своята душевност.
„Марудските катакомби“ е по-скоро приключенска научна фантастика, отколкото хорър. Има го и ужасяващото, но то не парализира разума на читателя, нито лишава от воля и надежда героите.
Написана е увлекателно, чете се на един дъх, впечатленията са ярки – отнася те зад тайните на една древна цивилизация, в едно различно мироздание, за да погледнеш с други очи онова, в което винаги си живял. Много приятно четиво!
