Четенето не винаги е приключение, понякога е просто четене, дори когато книгата е приключенска. Може да те разведри, да те извади за кратко от този свят, да попътуваш и да узнаеш туй-онуй, което се случва по света. Като на екскурзия си, а авторът е твоят сладкодумен екскурзовод. После се връщаш в тази действителност, спомняш си туй-онуй, но често багрите и формите, останали в съзнанието ти, не са особено ярки, с времето бързо избледняват и преди прах да е покрил затворената книга, забравата е покрила впечатленията, които си имал с нея.
Има обаче книги, в които приключението е истинско. Които те карат да трепериш, да се просълзяваш, да не си съгласен или да чувстваш, че някой е чел душата ти и е писал по нея. Изненадващо идат тези четива при теб, озовали са се някак в ръцете ти. Не си съзнавал, преди приключението да започне, колко подготвен си бил за него. И си го търсил.
Къде е силата им? На този въпрос си отговорих едва когато попаднах на книгата на Анелин Славейков „Къщичка за вълци”. Силата на това четиво е в неговата самородност. То е заредено с много повече от литературни умения и навици, от развивани способности на автора за сюжет и език. То е заредено с живот. Със скръб и смях, с излети и минало, с легенди и неща, които не бива да се забравят. Както биха казали Ницше или Казандзакис – „писано с плът и кръв”. Литература на истинския живот. Живот извън забързаното ежедневие, встрани от най-належащите житейски проблеми, ограниченията на бита и злободневните сблъсъци. В условия, в които човек открива по-истинския си нрав. Екстремални и не до толкова, просто условия, близки до природата. Където всяка стъпка, всяко действие е въпрос на живот и смърт. Където истината е откровена и звучи по-просто, защото е по-ясна.
„Къщичка за вълци” е сборник от истории за ловци, животни и… хора. В типичния за ловния разказ маниер, разказите най-често са история в историята. Започват със случка, която е само въвеждаща в основната, а двете сюжетни линии се сливат – в едно изживяване, в едно послание и извод, в ударния край, затрогващ до сълзи.
Често наш съвременник, излязъл да ловува, като че ли попада в друг свят – в реалност, която си мислим, че е изгубена преди векове. Ала вечното и непреходното остава. Или му се разказва легенда от отминали столетия, за да разбере същността на онова, което е около него.
Личи си, че историите са от извора. Някои истински преживявания, дори магически реалистичните елементи, които явно се долавят на места („Вечниците”, „Бели вълци”), е възможно в основата си да имат действителна случка. Лично мен като читател не ми се иска да науча как са възникнали, до колко е истината в тях, откъде започва играта на въображението – на автора или на източниците му; предпочитам си магията, предпочитам си догадките, защото те придават на тъй трогателните истории още по-голямо очарование.
Днес за широката обществена нагласа ловът е дискредитиран. Образът на ловеца е изопачен до образа на скучаещ, арогантен богаташ, който си разтоварва комплексите чрез излишно насилие или пък простоват селянин лъхащ на алкохол. И се забравя, че ловецът е преди всичко прекланящ се пред природата човек. Наследник на времената, в които природата е била майка, дом и живот – божество, към което ловецът – няма как, немислимо е да постъпва безотговорно или дори грубо. Наследник е на онези, които по следите са разчитали смисъла на мирозданието, защото разчитането на тези следи е било въпрос на живот и смърт. Опазил е онази природна черта в човека, която го превръща в брънка от екоравновесието, а това не е никак просто, защото е необходима мъдростта на вековете, за да откриеш в суровата природа милост и в общуването с хищниците – любов.
Какво е вълкът? Хищник, при това един много опасен хищник, но в „Други светове”, „Вярно сърце”, „Къщичка за вълци” хищникът показва на човека какво е любов. И то така, че предизвиква сълзи. Моите тръгнаха по лицето -пречистващи, освобождаващи от натрупаните предразсъдъци, от натрупалата се и натежалата по мен, далеч по-хищна, но неискрена, цивилизация.
И човекът е хищник, но ако познава хищника у себе си, и не само ако го познава, но и ако го уважава, а това не е възможно без да уважаваш природата изобщо, то тогава е по-човечен човек. От онзи, който не би вдигнал пушка, но пък се храни с месо и никога не би превързал краче на ранена животинка и не би я прибрал вкъщи.
Ловният мотив е и само външната страна, декорът на разкриващите се драми. Става въпрос за ценности, за човешки ценности и страсти. Страх, гордост, много често – гордост, мъст, но преди всичко любов, много любов. Към жена, към куче, вълк, природа и към живота като феномен.
И ако споменатите по-горе разкази не ви разплачат, то „Подари ми звездичка” ще просълзи и най-коравосърдечния. Боим се да разтваряме душата си почти толкова, колкото ни е страх да бъдем насаме с природата, като героите на Анелин Славейков. И понеже се боим да разтваряме душата си, избягваме дори да си помислим за подобни драми като в „Подари ми звездичка”, а още по-малко да ги съпреживеем. Тъй както е съпреживяна от автора, а тези драми са около нас. Затваряйки се, ставаме безчувствени. Или поне се браним зад привидната безчувственост като зад броня. Добре, че има толкова смели души, които могат да изпитат тази болка, да се отворят за нея – да я превърнат в красота, каквато е и този разказ.
Разказите в „Къщичка за вълци“ на автора-магьосник-ловец Анелин Славейков докосват душата и я пречистват.
