Свят човек – Дядо Поп, снежна брадата му, снежни къдриците му, обветрено лицето му. Прилича на скалите, връз които рухващата църквица с векове се е издигала гордо, схлупеният днес като стар каскет, купол.
Цял живот се беше борил с разрухата й, а наоколо запустяваха селата. Даже котките и кучетата бяха ги напуснали. Мината изчерпана, кладенците пресъхнали, скърцаха стари черчевета. Ту избягали затворници в старите къщи се криеха, ту тийнейджъри не намерили другаде къде да правят любов. Наоколо ни туристическа атракция, зимните комплекси на около четиридесет – петдесет километра северозапад и нагоре. Европейските субсидии изгубили се по каналите.
Бърше очила, крие сълзи колежката.
“Свят човек!” – хълца ми.
-Свят човек! – съгласявам се – “Ти пък си секси!” – иде ми да добавя. Нещо не е момента, много е сериозна, а и моето положение е сериозно.
В църква съм, за грях мисля. Дипломната ми работа беше почти завършена. Ред не мога да добавя обаче. Даже не разбирам, вече и онова което съм написал. В главата ми са само дупето и очилата й.
С ужас забелязвам, че иначе образец на скромността се е заиграла на змията – изкусител с възрастния светец.
Пита го покойната му съпруга, не напомня ли поне мъничко на нея. Не е ли Божи дар, младостта, а пролетта не ухае ли на земна любов. Тенденциозно и патетично цитира определени епизоди от “Песен на песните” но с такъв глас, че и запознат би объркал библейския текст с еротична пиеса по импулсен телефон.
Сложила е изрязано деколте. И късите й панталони изрязани.
Но духовен човек е духовника. Стройна и сладка е…и с очилца над тлеещите още в огън и жупел наказани заради греховете си Содом и Гомор. Това са очите й, а в неговите чета:
“Махни се от мен, сатана!”
Аз обаче пропуших, виното му доизпих, реших да продължа земната му мисия. Ще се усамотя на този връх. Расо ще сложа. С разрухата ще се боря и сатаната в лицето на стройни нимфетки, недипломирани историци, ще гоня. Май полудявам!
Не съм на себе си или е от виното, но виждам еличките като хоро, на него все хубавици, нимфи, а моята колежка го води. Валяло е. Блестят капките като гола плът, а някаква нощна птица се блъсна в старата камбана. Отекна: “Данннн” и се пробудих.
Разказвам й на сутринта, а тя се черви.
Аз й казвам, че само ми е смешно, какви ми минават през главата: “Голо хоро с благотворителна цел, за спасяването на храма.”
Да, но тя…
Хваща ми ръката, стиска я.
-Трябва да го направим! Каквото и да ни струва това! За историята!
А сълзата която се катурва по бузата й има ефекта на рухващата планина от песента върху остатъците ми ясно съзнание.
Въртим телефони. Добре, че обхват имат в тези чукари, а като историци сме били консултанти на самодейни групи за народни песни и танци в много градове. Колкото и да е странно, бързо убедихме тези които ни се сториха по-млади и красиви, но за сметка на това почувствали се пренебрегнати от избора ни, побързаха да ни обвинят в лош вкус и ниЗък морал.
Хубаво се получи! Скандалът е добра реклама! В случая: на благородна кауза.
Опитвам се да утеша с такива думи стария светец. Боя се за здравето му. Откакто разбра: пост и молитва. Чувам нощем крясъците му:
“Махни се от мен, сатана!”
Ще го уморим преди църквата му. Гасне.
За разлика от огъня на похотливия ми поглед.
Вече е твърде късно да бъде спряно.
Отказваме се от услугите на мобилните оператори, заради двадесет процентовото ДДС.
От загриженост за облика на държавата ни, която щеше да влезе иначе в историята като митар на самия Господ. То с бездомни деца, то с болни свои или претърпели бедствие из света държавният ни чиновник и добре охранените му семейства, деляха залък.
Но със самата история и Бог, аз и колежката нямаше да му разрешим да го стори.
По старият изпитан метод: кутийките с помощ за храма.
Крещеше старият светец:
“Махни се от мен, сатана!”, цяла нощ преди събитието. Крещеше:
“Махни се от мен, сатана!” и през деня.
Чувам крясъците му някак идещи като от дълбините ми:
“Махни се от мен, сатана!”, докато хванат между две голи девици, не можех да овладея ни мисъл, ни сърцебиене.
А народ изпълни поляната и хълма. И понеже това не бяха точно сейрджии дошли да погледат голо хоро или поне не искаха да минат точно за такива и пред себе си, не една, а седем огромни кутии с помощи се събраха.
И през тази нощ крещеше Дядо Поп:
“Махни се от мен, сатана!”, но с колежката щастливи от успеха или може би влюбени се отдадохме на онази сладост, която независимо на кого приписват, не прилича да е от сатаната.
Утеших дявола си, а на сутринта замлъкна гласа на Дядо Поп.
Повече не го чухме, нито го видяхме. Беше изчезнал с кутиите. И седемте.
Наведе виновно глава любимата ми.
Почувствах също огорчение, но после по-сладко от всякога облекчението.
Не спасихме църквата, но поне… опитахме, а освен туй, позабавлявахме се, а освен туй… да по-добре можеше да е, много по-добре, но все пак, освен туй…
Изтрих сълзите й, целунах я и пак се любихме… И после пак, и пак, и пак…
© Стефан Кръстев