Осма глава

 

Свинарник, човекоферма и безкръвен трилър

 

1988, а още не съм прочел “1984”, макар да обичам фантастика и знам, че има такава книга. Цензурирани нейни симпатизанти са успели, уж критикувайки я, по партийна линия да разкажат достатъчно от нея.

 

Гледам глупаво цифрата, която съм написал в долния край на листчето: 07.08. 1984.

 

Бих запалил цигара, за да се ободря, но още не пуших.

 

Два часа през нощта е. Чакам свинята – майка да се опраси. Докараха ги двадесет и дежурим около тях денонощно. Оставят ли се сами, рисковано е да прегазят малкото. Има и такива, които го изяждат, а прасетата са разглезен от човека, скъсал с природата си вид. Вероятно по своему се чувстват господари. Добри грижи си полагаме за тях, а как да знаят, че нищо на този свят не е даром, че ще платят възможно най-лекото си съществуване, с възможно най-скъпото. Трябва да имат дори акушер, за да извади малкото от плацентата, да го избърше, да го сложи под отоплителна лампа за да го изсуши и накрая да му избере цицка, която оттук – нататък ще си познава.

 

Тези особени наряди, имаха неповторима атмосфера. Спокойно, светлината само на лампата на която се сушат сукалчетата. Обзела ме е някаква нега, рисувам си хипарски знаци по поредният бележник, който ще изчезне. И си мисля, че съм галеник, че не спя за да се погрижа за живот, а не дебна за да го отнема, както сънаборниците ми. Мрачна вълна обаче ме обзема, неочаквано.

 

Нищо на този свят не е даром. Те не знаят, но аз мога да се досетя. С нещо ще платя това спокойствие. И докато си го помислям, вече започвам да се разплащам. Свинката ражда. Бърша прасенцата. Защо ли ми се струва, че имат човешки изражение. Да, не съм спал двадесет часа, но нещо нормално, че даже нищо и половина за гранични войски. Чак да полудявам от безсъние, едва ли, но налудничаво мрачно, на границата на диаболични видения се чувствам.

 

Преди часове Мечо, нарече боксовете в които разделяхме различните по тегло и нрав прасета: “социални клетки”. Каза го на шега, но станахме изведнъж сериозни. От няколко дни си мислех същото и добавих: “Да, валяме се и ние в лайна! Чакаме някой отгоре да ни ги изчисти! И изобщо, изглежда ни твърде леко, да се замислим, че до шия бихме затънали!”

 

Не отговори нищо, а мисълта не ме напусна.

 

Твърде леко, да: твърде леко съществуване. Социални клетки. Боксове. По-силната ръка е поела грижите над всичко. Прасетата си плащат за нещо подобно, а ние...

 

 

 

Усетих хладна тръпка. Нещо щеше да настъпи. Не можех да си представя, че ще е онова, което започна година и два месеца, по-късно. Всъщност, началото на голямото плащане.

 

 

 

Сложих последното сукалче под цицката и зачаках някой да ме смени. Погледнах дневника. Не ми се пишеше. Само сбърканата цифра на годината беше закачила като с ченгел твърде едра мисъл, че да я изкарам. Не бях чел още че подобни грешки не са случайност във “Въведение на психоанализата” на Фройд, но все пак бях убеден, че тази не е случайна. И някаква неясна тревога надничаше от нея за да подсили всички останали.

 

 

 

Виждах, ясно виждах положенията в по-малките боксове – социални клетки. С по-малкото, по-изолираните питомци. Схемата на трилъра се повтаряше. Най-изпитаната. Малкият затворен кръг, като в “Островът” на Робер Мерл, като в “Десет малки негърчета” на Агата Кристи, като “Хотелът “При загиналият алпинист” на братя Стругацки, почти всички романи на Алистеър Маклейн и може да се каже всички, макар и с малко уговорки на Артър Хейли. Прояви на доминация и слабост, съспенс с някое неочаквано заболяване, неочаквана проява на кураж от страна на подчиняващия се. Бой. Нахапвания.

 

В толкова тясна социална клетка бяхме и основно ние четиримата. Двамата млади и няколкото стари войници. Улавяше се във въздуха, отдавна бяхме в трилъра.

 

Щеше ми се да го напиша, но едва ли щеше да помогне на някого, ако го прочете. На всичко отгоре и това тефтерче щеше да изчезне. Осмо или девето вече. Но нали съм магаре, купувам следващо за следващ дневник. Иска ми се да ги разбера кой и какво прави с тях. И защо скришом? Може да ми си го накъса като първото. Знае, че при положението ми не мога да се противопоставя.

 

Идва ефрейтора да ме смени. От месеци единият от старите свинари има нашивката. По-скоро престижна награда, нищо не му променя положението. Все си е бил ефрейтор, а униформата с пагона не си спомням дали изобщо облече. Забеляза, че крия тефтерчето. Забелязах, че направи опит да скрие, че е забелязал. Забелязах усмивката му, подобна изписана на лицето му не помня. И бързо съобразих, че е отражение на моята усмивка. Аз съм се усмихнал и той ми е отговорил.

 

 

 

Толкова си повярвах, че крия тефтерчето, че почти се уплаших.

 

Иначе тефтерчето със сгрешената година беше точно за да бъде открито и унищожено.

 

 

 

Докато поставях дневниците си все в един и същи джоб на униформения ми панталон, който и да беше този, който ги унищожаваше, нямаше да се досети да търси другаде, а каквото важно напишех в тях си го преписвах в тетрадката, която най-буквално се намираше под носа им. В чекмеджето на масата на която всички се хранехме.

 

 

 

И това е първата ми блогърска хитрост. И моето послание:

 

 

 

Ако имаш какво да криеш, не бива да изглеждаш спотаен, а показвай далеч повече от същественото.

 

 

 

И още нещо: всеки си има тайните, но най-добре ги пази, онзи който владее изкуството да бъде откровен и прозрачен.

 

 

 

Знаете ли, още ми се присънват боксове? И част от мислите за социалните клетки се пробуждат.