Седма глава

 

Смъртта на едно старо магаре

 

Ако не беше дневничето ми, нямаше да участвам в тази кървава история.

 

Май или юни е 1988 година. Служа в гранични войски, но ми се налага по два пъти на ден по за час, час и половина да облека униформата. В останалото време, ако е по гърба ми и дупето, ще е гавра за нея. Тиловак съм, по-специално свинар в помощното стопанство на поделението. И такъв бях през цялата първа година, но втората си платих гяволъка. Просто имах късмет, а за подобни служби трябваше или да имаш връзки, най-често роднински с по-тежък пагон и от командира на отряда или да си доста лошичък. Чак войник за затвор. Болен, но годен за военна служба или някакво абсолютно недоразумение. Най-вероятно бях последното. За всеки случай, не се включвах в стереотипите. Това е доста тревожно, особено в края на тоталитаризма, особено по време на военна служба, особено в гранични войски, където все пак е реалност възможността да ползваш автомата си по предназначение.

 

Свинарникът е извън града, на осем – девет километра от поделението. Две сгради са, с около по двеста прасета и с по стая във всеки, за по двама войници. Двама стари и двама млади. Освен нас четиримата, през деня редовно идва някой скатаващ тиловак – артелчик, с мотива да помагал, а всъщност да се забавлява и да затормозява работата, на нас: двамата млади войници. “Бацилът” – на войнишки жаргон: медицинско лице, в случая ветеринарен. Доста зъл ефрейтор. Кучкарят – също старо куче, развъждаше и отглеждаше служебните кучета. Не беше лош, но простичък, а понякога забавленията му ставаха кървави, като кучешките дуели, а едно такова му костваше тежкото унижение, което понесе ден преди случката със старото магаре. Безсрочно служещи военни, само няколкото старшини, които шофират понякога камионите с фуража или отнасят угоените прасета към Родопа. Врътват се за час, два. За кратко и не много често минава капитана – началник тил или старшината тиловак, който отговаря за нас. Най-вече свързано с някоя далавера или за услуга, която по-скоро приятелски вършехме.

 

На едно родопско възвишение е, едно от най-красивите места, които съм виждал. Изолирано. Атмосферата напомня силно на затворен кръг, толкова експлоатиран от майсторите и не толкова големите майстори на трилъра, а след тях и от творците на риалитита.

 

Съзнавайки много добре положението, гледах да раздразня достатъчно, без да прекалявам доминиращият стар войник, че да получа от него “наказанието” да ходя само, аз, до отряда с баките за храна. Минаваше за “чанч” т.е. ненужно натоварване, гонка и т.н. По принцип се редувахме двамата млади войника за да изпълним задължението, но при дребно провинение по седмица трябваше да ходи единия, да губи време в което би могъл да мързелува, а освен това да е пред очите на близо сто фуражки, повечето от които неистово мразят тиловаците, защото не знаят, кой с каква връзка е станал тиловак и кой “от големите задници” стои зад гърба му. Всички правят дребни мърсотийки заради спорта и разбира се, действат по устав. Така, че по-добре да не си пред очите им, нещо което се налагаше, когато слизаш за храна. Само, че аз си го харесвах, заради самата разходка, за това да се измъкна за известно време от по-тесният затворен кръг и...да си списвам дневничето.

 

Най-вече, заради това! Правих го по време на десет – петнадесет минутното пътуване с “уаз” – ката и само в случаите когато пътувах сам. Сладки идиотщини, внезапен стих, поток на мисълта или “Получих писмо от Поля”, “Петя”, “Диди”. Нищо свързано със службата ми. Войнишките джобове не са най-неприкосновеното място. А джобовете на новобранеца, изобщо не са неприкосновено. Какво е търсил онзи стар артелчик, който уж, беше дошъл да помага, не знам. Тогава още не пуших и се знаеше. Едва ли е бръкнал за цигара или запалка, но е попаднал на дневничето.

 

Е, аз се смущавам, че имам такова. На никой не съм го показвал. Крил съм, че го водя. Събраха се старите войници. Критикуват ме, присмиват ми се, заключават, че дневници водят п*тки. И тефтерчето беше пред очите ми унищожено. Изглежда съм изгледал някой на кръв. Друга реакция от моя страна е нямало, но и тази беше достатъчна да ги вбеси.

 

И тогава кучкаря каза, че все пак им трябвало още човек, за да убият магарето. Беше си наказание, по-точно чисто гадно отмъщение. В новият район, който не беше далече от свинарника, имаше достатъчно войници – шофьори, доброволци вече имаше, макар повечето свиваха лице в отвращение, а и жал.

 

Старецът трябваше да умре, но такъв шедьовър на природата дава ли ти сърце. Гледа по-мъдро от човек, прилича на герой от езопова басня. Излъчва мъдрост, а и всички знаем, че е много, много стар войник с повече наряди от всички срочно служещи по заставите.

 

Даже старшината ни, който не минаваше за жалостив човек, мислейки на глас, изтърси, че му иде да застреля животинката в челото, за да не я мъчим. Само, че щеше да се разнесе легендата, а толкова мекушави граничари си е направо военно престъпление.

 

Трима вече излязоха с номера, че им ставало лошо от кръв. Включително и Мечо – другият новобранец в свинарника. Така и не разбрах, дали онова с минискуса му, заради което бяхме заедно не беше симулация, но в тези два дни, разбрах, какъв е проблема му, в тези войски. Прекалено състрадателен. Не мекушав, а състрадателен. И в следващите редове ще се уверите.

 

Призля ми, но нямаше какво да правя. Не можех да бъда поредният, който да каже, че му прилошавало от кръв. Плюс това вече кървях от вътре. Общо взето в дневничето ми глупости, но някои стихове, едва като бяха погубени, усетих, че ми са скъпи. Вместо да ми минава, в следващите часове гнева ми се надигаше. Водил бях дневничето си, повече от половин година. Заради дребното садистично удоволствие, без никаква причина беше унищожено. Разкъсана със стиховете ми и част от душа. Мислех си, че подобни неща стават само в казармите. После, че тоталитаризма ни е озлобил. Уверих се, че не е така. Колко си изтриха дневниците и тук само заради агресивно отношение на “стари кучета”. За форумите – няма какво да говорим. Сега очаквам само някой да ми каже:

  

“Ти какво? Всички ли искат да те харесват, голяма работа като не ти са харесали дневника!”

 

Но да се върнем на 88. Изглежда безсилният гняв, който не съм успял да скрия, възбуди онази отрицателна сила, която продължи да се изявява и в следващите часове.

  

Трябва да кажа нещо за Мечо. Малко над един и седемдесет висок, доста над осемдесет килограма. Почти няма мазнини. Плещест, атлетичен, при това, за разлика от мен, в онзи период, не тренира. Изглежда се беше родил с тази структура. Изключително силен физически. Имаше боязън от кучета. Но колкото се страхуваше от тях, толкова ги и обичаше. Гледаше помиарчетата, които се въртяха около свинарника, като деца. Радваха душата му.

 

Само, че очакваната екзекуция на старото магаре и аутодафето с дневничето ми, вече бяха пробудили онази тъмна страна от характерите, на хора, които по принцип не са зли.

 

Кучкарят изчезна за да нахрани питомците си. След малко се върна със следовото куче Айфел. Страхотна немска овчарка. Още като го видях от далече разбрах, че или ще го насъска срещу Мечо или пак ще има дуели. Оказа се второто, но беше още по-гадно. Защото преди това завърза краката на онзи рошав симпатяга за да не нарани все пак бранейки се кучето – офицер.

 

Смятах да изчезна, за да не ги гледам. Не можех да го спра. Краката ми обаче бяха като сраснали със земята. Търсих думата която да му кажа. Айфел вече се зъбеше. Трябваше само да бъде пуснат. И тогава видях нещо, което е и сега пред очите ми.

 

Изведнъж кроткият Мечо се превърна в истинска мечка Гризли. Айфел чак се сви в краката на водача си. А Айфел дължеше офицерският си чин на заловени нарушители. Не помня точно какво каза на кучкаря. Сигурно никой не помни. Само ми останаха ясни думите: “И ме остави утре, аз, да ударя магарето!” Старият кучкар се изнесе минути по-късно с подвита опашка. Айфел ме близна два пъти по ръцете, много ме обичаше, а Мечо развърза питомеца си.

 

Не мигнахме и не си проговорихме цяла нощ.

 

На сутринта бяхме в Новият район, а старият мъдрец ни гледаше в очите. Стори ми се, че прочетох: “Днес е добър ден за умиране!” Имаше усмивка и ирония в магарешкото изражение. Трябваше да държа единият край на веригата, която беше увита около краката му. За да не мръдне и да стане по-трудно.

 

Мечо със силен замах стовари бойният чук по челото. Трябваше само да го зашемети, но удара беше толкова силен, че сигурен съм, че магарето беше мъртво преди готвача, който имаше опит и като касапин, да пререже гърлото му.

 

Кръвта юрна като река. Замая ми се свят. Не казвам, че ми прилошава от кръв, но за пръв път виждах кръв да се лее с такава скорост.

 

Все едно бях изпил на екс двеста грама водка. Тъй ми беше замъгляна главата след това, но гадно. Много гадно.

 

Докато вървяхме с Мечо към свинарника му казах:

 

-Знам.

 

-Какво? – попита ме.

 

-Защо поиска да го удариш ти. За да е по-силно и да не се мъчи.

 

Завъртях глава за да скрия, че виждам, че плаче.

 

-Стари магарета сме! – промърмори – Стари магарета сме с теб! И така ще свършим!

 

-Е, не сме толкова стари. – мисля, че се засмях. – Никак не сме стари!

 

Удивително впечатляващо беше как той се изправи срещу страха си. Срещу обученото куче. И срещу още един: набра кураж сам да удари магарето, за да се мъчи, по-малко.

 

Аз пък още същият ден, успях да си купя тефтерче и да започна следващ дневник.

 

 

 

Голямо магаре, съм! Но не толкова старо!