Шеста глава

 

Реалът на един от най-четените блогъри в България – 1

 

При откритието на блога живеех в приземна. Нямах вода в стаята и си купувах двадесет литра бутилки от едно близко магазинче. Водата за миене и тоалетната делях с едно многодетно циганско семейство в съседната стая. Понякога трябваше доста да се чака и често ми се случваше сутрин да не дочакам и да ми простят порядъчните ми читатели, налагаше се да напоя някое храстче по пътя за работа. Трябваше да отворя будката преди шест, когато тръгва първата мотриса към Пловдив, за да не оставя човек без ритуалния му вестник. Това е и времето на най-големия оборот. За минути трябваше да опиша получената стока, като в това време и да обслужвам и клиенти, както и да разкарвам преживелите поредната си безсънна нощ пиянки, витаещи из мини парка зад будката, още с бутилка, по-скоро жадни за компания, отколкото за поредната. Имам чувството, че съм станал преди часовника. Проверил съм си в това време всички публикации във всички форуми и сайтове, в които все още бях активен. Ту тръгвам с усмивка, ту не чак толкова широка. После съвсем съм забравил. Някъде към десет и половина става много умряло. В единадесет от Асеновград към Пловдив не пътува влак. Това е и времето в което имам възможност да напиша нещо. Започнало е да ми става сънено. Недоспивам. Не толкова заради ранният час, колкото заради бълхите. С какво ли не пръсках стаята, боядисах я два пъти, но тези явно произведени и изпуснати от военна лаборатория ГМО не умираха. И една малка подробност: на това място се намирах в следствие на жилищна измама. Това беше единствена достъпна за джоба ми квартира, а и нея намерихме на магия. Просто ме позна един стар колега от предприятието в което работих, малко след като излязох от казармата. Колебаел се е дали да дава и тази стая под наем. Реши се, заради мен.

 

Сега ясно съзнавам, че в онзи отрязък от време, не съм знаел дори на кой свят се намирам. Спомням си, че по време на преместването, успях да напиша три разказа за един ден. И стихотворението: “Пророкът”, все още единственото по рода си и стила си, написано от мен. Това творческо умопомрачение, просто е спасило душата ми. Но подобни приливи траят дни.

 

После пишех за да се спася. В този час, който имах едва се преборвах със съня, но след него идваше по-тежкия боец. От далеч усещах как се приближава, как се опита да ме обземе, да ме изкуси. Просто беше и обяснимо: трябваше да намразя, до толкова да намразя, че да отмъстя за положението си. Или да живея с мисъл за отмъщение и да спре дотук пътя ми.

 

Имах си причини да се поддам на тези чисто човешки чувства. Още повече, че освен аз, загазиха и най-близките ми: майка и брат ми, а той е болен и пенсиониран.

 

Само, че сега едва ли бих бил тук, ако тогава бях проявил разбираемата слабост.

 

В онзи критичен отрязък от време, събирах стотинките от бакшишите и ако станеха достатъчни за кафе, че да се поразсъня, беше истинско щастие.

 

Ако не, сънен започвах да пиша.

 

Битието не определя съзнанието.

 

В този период написах разкази като “Маугли от село”, “Бяс и рози”, “Водна лилия”, “Аз съм колата”, “Джебчийката” и още десетки, които по-късно успях да видя как ту предизвикват сълзи, ту разсмиват.

 

Сега намирам, че и тогава съм бил много, много щастлив.

 

Още не бях издал никоя от книжките /имам предвид новите/. Четири хиляди посещения на блога за месец ми се струваха разточително много и в сравнение с издадените в един по-млад и неразумен период от живота ми книги, наистина ме караше да се чувствам четен.

 

В това време звънях и по четиридесет пъти на ден на един приятел за да ме вземе на работа във фурната, която откриваше. Знаех, че злоупотребявам, но когато разбра истинското ми положение, просто се вбеси, че не съм казал всичко. Попита ме, за какво съм мълчал “като п*тка” след като сме достатъчно близки. Аз пък бях останал с впечатление, че знае. Изобщо глупава работа. Все като минеше през мен се хилехме и само му напомнях, че имам нужда от работата, нищо повече. С фурната не стана, но когато разбра какво е всичко с подробностите измисли по-спешен вариант. Във фуражният цех в мелницата му се отвори свободно место, по-зле платено от хлебар, но по-добре от вестникар. А освен това имало стая, която ако си постегна мога да използвам без да плащам наем.

 

Трябва да се види мястото за да се разбере цената на това предложение. По река Чая, е. Между Бачково и Асеновград. Разкош е слаба дума. Вече започвам обаче да изпреварвам събития, за мелницата ще стане дума по-нататък, а сега да се върна в будката и да завърша тази глава.

 

След влака в два затварям, обикновено със завършена история. Едва се движа, спи ми се. Разстоянието до квартирата ми се вижда адски голямо. Не е малко, но не е и чак огромно. Някакви си два километра. Едва влача краката си, но не бързам да се мобилизирам. Силите ще ми трябват малко по-късно, за да набера написания на тетрадката, разказ. Все ми се струва, че няма да успея. Чудя се дали да не поспя, а после се отказвам. Това си е част от борбата ми, а едно несъществуващо мълчаливо дете с големи очи върви след мен и ми задава с учуденото си изражение, сложни въпроси: Защо трябва? Струва ли си?

 

Знам, че слуша внимателно отговорите ми и му обяснявам. Малко налудничаво звуча, като пиян, като странник, подобен на много от героите си.

 

Обяснявам му, че въпреки всичко трябва. И най-вече, защото го има това “въпреки”.

 

Често се случва да се връщам, за да проверя дали съм заключил. Случвало ми се е да обират моя будка. Не тази, една друга. Нищо чудно, толкова сънен да забравя. Все се оказваше, че съм заключил, но не можех да не проверя, колкото и да ми тежеше всяка крачка.

 

 

Добирах се някак си до бърлогата, посрещнат първо от бълхите, после чезнеше въображаемото хлапе, минутка унес, докато качи Windows XP, а след него, за мен се отвори, един следващ прозорец...на другаде. 

 

  

                                           *                       *                        *

 

 Не беше предвидено да е юбилеен постинг, но в съвпадението има много интересна символика. Преди малко видях брояча. Наближава и до часове ще бъдат 2 000 000 посещения. И това е първият блог в blog.bg достигнал до това число.

 

Разказах за реалната страна от първите месеци на живота му.