Четиридесет и шеста глава

 

Чудовищата и мелницата

 

Отдавна не живея в онази мелница, но често преди здрачаване на реала, преди да се е спуснал мрака на съновиденията, над които нямам контрол, вървя по онази пътека към дома, всъщност: временното ми убежище, а временно убежище е всяко, макар и при сполучлив живот: по-дългосрочно. Временно е и убежището на тялото, над което разумът някой ден ще се здрачи, както преди всяко заспиване. Дали тогава пак ще вървя по пътеката... Сам, а всъщност с любовта си. Обграден от сенките й, които приличат на дървета, изтичали тъй дълго през пръстите ми за да се превърнат във фриволни нимфи в полуизмислени истории, които ще усмихнат някой, друг ще отразят, друг възбудят, споделят или скандализират. Сам, а всъщност с любовта си, която винаги е била до мен, дори преди да познавам жената, в която ще я открия. Все по онази пътека, по която веднъж, в една късна вечер, видях трола си. Моят. Моето отражение като трол. Поседнах край самата река, както стотици други пъти. Късно беше, но мястото - добре осветено от бензиностанцията от другата страна на пътя. Наведох се и видях себе си... Кошмарен...

 

Разпадащо се в мрака лице, по които светлините от вълните пробягват като електрически отблясъци на сетната му енергия.

 

Стреснах се и станах.

 

И гората – истинската, ми заприлича на виртуалната. Или, по-скоро, виртуалната ми заприлича на истинската. В която се виждаха десетките телеса на прекрасните нимфи, като стебла и клони, подобни на ръце на танцьорки. Но между тях, в сумрачните пътеки беше и заплахата.

 

А реката пак шумолеше и като че ли ми каза:

 

- Такава е природата!

 

Изпълни ме непозната сила, светла, усмихната.

 

- Такава е природата, а тя е в мен! С ужасното и прекрасното! - отвърнах.

 

- Със змиите и гущерите...

 

- С мечките! – засмях се.

 

- И тролите, разбира се!

 

- Защото гората е приказна!

 

- Повече от приказна: реална! – отвърна ми.

 

- А реалността е приказка.

 

- Но трябва да влезеш в нея. Да надбориш страховете си, защото и без това на обратното си неспособен! – смееше се като любима реката.

 

- Трябва да вляза.

 

- Който се бои от троли да не ходи в гората. Но така няма да влезеш в природата, а най-вероятно ще я изгониш от себе си.

 

- Защото такава е природата.

 

- И трябва с нея да се примириш. Спомняш ли си, навремето твой далечен прадядо е виждал в мелниците чудовища, а едно такова чудовище на теб даде подслон. Както буквално, така и метафорично. Защото интернет е същото това чудовище... или, нека си кажем истината: мелница. Макар зърното са съдби и идеи.

 

Усмихваха ми се в сумрака нимфите, а между снагите им се зъбеха тролите.

 

Но тръгнах по пътеката. Пътеката в мрака. Защото иначе не можех.

 

И се почувствах прекрасно в своето проклятие.