Четиридесет и пета глава

 

Когато и топ - тролът застана в моя защита

 

“Pi6ete na kirilica!”

  

Това беше цялото съдържание на постинга ми публикуван в категория: “забавление”, след който се изсипаха сума обиди от личен характер по мой адрес.

 

Публикувах постинга с ясната идея, че не пиша исторически роман или шедьовър в постмодернизма и мисля, че беше излишно да ми се напомня това, но явно бях свикнал с “критики” от рода, че съм секреция върху ревера на претенциозния вкус, отчаяно търсещ признанието на разпадащото се в дехуманизация изгубило ценностите си общество на олигофрени, враг на всички социални системи и на цялото световно благоприличие, изложил поредната порнография перверзник, чието място е в психодиспансер за особено опасни престъпници, развращаващият младежта /последното е почти комплимент, защото за същото е бил осъден самия Сократ/, интелектуален екскремент и пр. и пр.

 

При опит да отговоря с усмивка, отговор: “как смееш да се подиграваш.”

 

При опит да задам въпрос, какво общо има с темата: “как смееш да питаш, аз разрешил ли съм ти?”

 

При опит да не отговоря: “този няма какво да каже и се е свил като мишка”. В подобен, но малко по-груб тон и изразни средства премина, тъй наречената дискусия по “тази тема”, както и десетки още, под десетки разкази, в които бях хвърлил повечко сили и енергия, отколкото постинга за който иде реч.

 

Случаят ми откри нагледно, що за коментари по разказите ми, са и “коментарите по разказите ми” и коментарите изобщо за мен в цялото виртуално пространство.

 

Освен уморена усмивка, друга реакция не можеше да е адекватна.

 

Много ми дойде обаче, когато “назидателният пръст на височайшата особа” започна да бъде размахван и срещу Неслънчице. В мой постинг, да бъде коментирана тя. В мой постинг да й бъдат определяни от някакъв си, правата.

 

И да бъде обиждана. А, аз да съм длъжен да приемам това с благодарност към критиката.

 

Е, извратено е!

 

Написано й беше, че не е героизъм от моя страна, че съм й “свалил чорапогащника”, ни в клин, ни в ръкав. Като, че ли някой беше говорил за героизъм или за отношенията ни. Като, че ли темата имаше нещо общо с тези думи.

 

А това бяха думите на проявяващите претенцията за висок вкус и морал. Стожерите на стойностното в блога! Според личните си претенции.

 

Същите които изкараха моите “фриволни разкази” порнография, а мен: шизофреник, “печелещ от курви и наркотици за да си плаща да го публикуват на първи страници в блога”, които развяваха знамената за спасението на българския дух от сивия поток...

 

...и неусетно с времето се съгласявах, приемах като истина, че аз може да съм онова изродено изчадие на духа, което създава всичките тези злини, срещу които се борят, но да спра да пиша е като да дишам и не съм способен, все още не съм способен да сложа края му, не че не го мислих, не че дълбоко в себе си, не продължавам да съхранявам и тази мисъл...

 

...много ми дойде, обаче. Много ми дойде обаче наред с разказите ми, да бъде замеряна и жената, която обичам. И да се съглася, че и това е критиката.

 

Като, че ли се събудих.

 

И започнах да трия, като пуснах постинг в който обяснявах причините и предхождащият конфликт.

 

Бях на работа. Върнах се по обяд и едва намерих време да одобря всичките коментари и да отговоря по възможно най-бързия начин. Всеобща читателска подкрепа и молба да не го правя. Да не затривам блога си.

 

После имаше и постинги от Катан, Косара и най-емоционално и силно, като че ли с тяло ме покри Любопитство. Доста понесе. Даже в един момент, тя, изтри блога си. А грехът за който беше атакувана: че е застанала на моя страна, на страната която е харесала. Личната й позиция.

 

Любопитство, в този живот няма да успея да ти се отплатя. А в прераждане не вярвам! Господ да те благослови!

 

Но това беше в следващите дни.

 

В онзи решителен ден бях толкова щастлив и толкова объркан, колкото и на петък 13 в 2007 година. Онзи за който разказах в главата: “Падението – сигурният начин да срещнеш Човек!”

 

В постингът при триенето ми, ясно се виждаше колко повече са тези които ме четат и искат да ме четат. Очевадна беше и разликата в класата на изказ и блоговете на тези, които са за мен и срещу мен. И тази разлика, само можеше да ме ласкае и да ме кара, да коленича и да благодаря на Господ, че ме има.

 

Да му благодаря и за приятелите!

 

Но още, още не бях сигурен ще изтрия ли блога си или не. Нещата вървяха към “не”, но въпреки подкрепата, съобразявах дали сам ще съм способен да издържа.

 

И шах с пешка!

 

Шах с пешка и мат!

 

С един – единствен ход!

 

Партията беше решена!

 

Познайте от кой?

 

Нет-чето. BBBB. Tlnet.

 

Не съм в състояние да изброя всичките му никнейми.

 

Топ-тролът на блог.бг. Сам се нарича така, тъй че с това цитиране, не наруших принципа си в “Проклятието блогър” да не спомена конкретен никнейм с лошо.

 

Малко преди това, друг, който често сам се е наричал “трол”, но определено е нещо много по-различно и по-благородно: Злика с няколко много силни, много мъжкарски лични бележки ме убеди да спра да трия. Защото докато отговарях бях продължил да трия.

 

Но човекът, който бетонира оставането ми, с изненадващата реакция от негова страна си беше Tlnet.

 

И понеже стана въпрос, че тази глава ще е написана, а той пожела “героя му да бъде обграден с хубавици”, а заради постъпката му е най-малкото което му дължа, представете си най-стройната и най-дългокрака червенокоса нимфа вдъхновявала някога художник. Не можете да видите ситните лунички около нослето й, защото е сумрак. Не можете и да видите зърната й, а те са най-сочното в живата природа, генетичния шедьовър създаван в продължение на векове. Трудно е да се определи тя ли е по-красивата или малко по-ниската, но по-пищна от нея хубавица с лъкатушещи до кръста черни къдрици, а двете са се прегърнали през кръста. Те вървят към тях. Към героя и русата пластика от зной, които са се излегнали в койка, окачена на едно от дърветата в градината. Койката малко преди да се превърне в койка е била вечерната й рокля. Две мулатки с палмови листа им веят вятър.