Четиридесет и четвърта глава

 

Блогпровокаторите или как бунтарят неусетно деградира в еснаф

 

Има мъже, които носят проклятието на острия си взор.

 

Краят на устните им винаги е свит в подобие на усмивка, а в очите им е видима болката, сраснала се с израза на дълбокия интелект.

 

Има мъже, които са наясно със спотаеното. Аналитични умове, които без да желаят четат човек под кориците. Които са наясно с реалността, тази с която не са успели да са примирят, макар че винаги е била открита и разголена за тях.

 

Не е пораснало детето им. То винаги е било възрастен.

 

Отдавна е престанала да им действа като анестезик чашката.

 

Да ги утешава дори любовта, защото не са съгласни да използват Божеството, обезценявайки го до лично бягство.

 

Изкуството им се струва фалш, с цялата си ярка красота, под чийто олющени багри, съзира сивите тонове.

 

Виждат повехнали зародиши във всекиго, пожелал да отгледа плевелите около тях, подведен, че в тези плевели е ценността, отдаден на желанието си да е като другите.

 

Клоунада виждат тези мъже, а под тази клоунада истината, толкова тиха, че престанала да бъде тъжна.

 

Въздигнати над фактите, съществуващи заради самото съществуване, усмихващи се заради самата усмивка.

 

И спасяващи се с иронията, с опита насмешката им да свали някоя от смехотворните маски над действителността.

 

В “Тролите” обещах да говоря за него, за Лудият шапкар. За Лудият шапкар от “Алиса в страната на чудесата”, а интернет и блогсферата, в много отношения си е точно тази страна. Реалност под реалността, паралелна и перпендикулярна, психологическа и соматична. Разголената същност, но и чистото лицемерие.

 

Вярвате ли, че измислените ви образи, дори тези измислици, които са валидни за самите вас и ви правят щастливи или най-малко ви дават причини да се суетите, ще подведат Лудият шапкар?

 

Той е с вроден дефект, разума му е сляп за булото на Маиа. Никаква мимикрия не може да го заблуди.

 

Неочаквано за себе си е застанал срещу най-голямата.

 

И тогава наистина се превръща в Лудият шапкар. Онзи който разкрива фалша на придворните и ги разбунтува срещу жестоката кралица.

 

Само, че интернет и блогосферата не са хубава философска приказка, нито точно Страната на чудесата. Малко напомнят на нея, но си имат и другите страни, а живота, както гласи една от любимите ми фрази на един от любимите ми автори:

 

“животът е чудо в което не се случват чудеса” и това се отнася и за Лудият шапкар.

 

В началото го е интересувала истината и само истината. Сочил е фалша, надсмивал се е, дразнил е. Създал си е неприятели, но без да очаква ни най-малко е започнал да се харесва на други, да бъде страшно полезен на трети, които искат да си разчистят сметките с онези които усмива.

 

Постепенно са се получили две неща. Лудият шапкар е забравил основната си цел, бунта срещу фалша, за което присмеха му е бил само средство. Останало му е само приятното чувство, стигащо почти до сексуална възбуда, че намира в себе си този хумор. Че доминира с него. Останал му е присмеха заради самия присмех.

 

Второто: никога не е бил харесван толкова, заради своята откровеност, заради умението си да вижда дълбоко дори и неприятните неща и да не ги премълчава, но както казахме: на някои сега се харесва.

 

И продължава, защото чувството, че си харесван му е било почти непознато, а се е оказало толкова, толкова приятно.

 

Неусетно Лудият шапкар се е превърнал в най-яркият пример, съчетание на всичко онова, на което се е присмивал.

 

И това не е просто историята на един трол, защото той не винаги се държи точно като трол.

 

Това е историята на хиляди мъже.

 

На един от тях или как бунтарят неусетно деградира в еснаф.