Четиридесет и трета глава

 

Убежището на сатира или къде танцуват нимфите

 

Като, че ли ме е вдишала фантазия. И не е изпуснала дъх, и не е изпуснала дъх.

 

Алена пеперуда съм в деколтето на необятна еротика, съблечена дори от тялото си, разкрепостена дори от формите му, плиснала се като гора, а аз като дух се скитам из пътеките й. Дух по-възбуден и пиян от тяло. Пращи кръвоносни съдове съм, пъпки които ще се пръснат, ще експлодират и ще ме превърнат в шарено като палитра сияние.

 

Хапе ме дори въздуха, чувствам го като целувки. Прашеца като докосвания с пръсти. Сенките на дърветата се плъзгат по мен като тела.

 

Там на мелницата.

 

Там 2007 година. Пролетта и лятото, лятото и есента.

 

Толкова е красиво, че дори не съм присъствие, а съзерцание.

 

В шедьовър съм, който прави Господ, да изглежда умопомрачен от страст. Трепетен до скандално. Разюздал четка и дъх, плъзгащ пръсти по пръстта за да раздере материала си, за човек и го разтвори до устни – желание.

 

Нямам си тоалетна в едностайното жилище, но за сметка на това си имам джакузи. Едно вирче пред прага, можеш да се излегнеш на камъните му, а водата около теб бълбука.

 

На десет минути спокойна крачка съм от града, а в същото време хиляди години назад във времето, в спорно дали елински или тракийски мит.

 

Не мога да сваля ореола си от листа, впил е усещане дълбоко под черепа ми. Разтваря листата си и навътре, а те целуват мислите ми. Влажни са, безкрайно разтворени, с дълги езици. Вибрират в мен и разпиляват корени.

 

Усещането понякога толкова се изостря, че престава да ме има в кожата ми. Стеля се извън себе си. Пръскам се в небеса от които надничам с непознати очи и съзнания в един удивителен свят. Част съм от всичко живо и чрез всичко живо безсмъртен, искрица от огъня на вселената.

 

От дълги месеци, цеха в който работих е закрит, но още живея там. Време имам достатъчно и по нещо напомням на мазохиста, позволил на секси хубавицата му да го върже за стола, да се съблича и танцува, а той да не знае какво ще стори с него.

  

Защото боли от красота.  Особено на свечеряване. 

 

Там на мелницата.

 

Там 2007 година. Пролетта и лятото, лятото и есента.

 

Един от най-емоционалните, макар и най-противоречиви периоди от живота ми.

 

Малко е да се каже, че съм в царство. В рай е. По-точно в междинна територия. Може би между мечовете на хирувимите, които пазят входа му.

 

И те танцуват с тях. Със завързани очи, правят сложни фигури, а аз съм между мечовете и очите ми са слепи да ги видят. Чувства понякога кожата ми хлада от разцепеният въздух и настръхва.

 

Боли ме от красота, защото най-често оставам сам с нея. Сам дори когато има нимфа, съвсем реална, от плът и кръв. Всъщност много повече и от нимфа, защото става въпрос за жена. От света, макар и носеща букет от аромата и усещанията на всички сенки, с всичките си отговорности и връзки с реалността, от която бях крайно отчужден.

 

И единствена пътека към нея ми беше блога.

 

Боли ме от красота и става въпрос за болка, която стигаше до границата на физическа. Защото около мен приличаше на халюцинация. Цялата красота напомняше съм. Несподелена горчеше. По-силно беше от всякога усещането, че я губя, че мига е твърде кратък и не мога да го задържа. По-пълно разбирах колко ефимерно е всичко и какво означава да си пред прекрасното, в самото прекрасно, а да няма с кого да го споделиш.

 

И за да се спася пишех. Зареден от цялата енергия наоколо ми. Изливах се, изливах я. И ако нямаше къде да публикувам, кой да ме чете и поне по този начин да споделя натрупаното в мен, щях да се побъркам от болката на прекрасното. И да заключа със съзнанието си, в него, нещо повече отколкото сам мога да изживея и отколкото е само за мен.

 

Писането ми беше плуване към брега. Борба за живот и не толкова живот на тялото, колкото на душата. Спасяваше я.

 

И като писането и любенето ни.

 

Тя имаше различни имена и тела, по-често беше омъжена. При всички случаи имаше бездна между моят и нейният живот. Очите и пъстри или тъмни. Погледът й сериозен или на лудетина. Тъмно руси или ситни къдрици косите й. Стройна и висока, ниска и пищна.

 

Винаги е била любов, дори когато е било и за една среща и никога не сме си обещавали нещо повече от секс и сякаш не е и имало повече.

 

Поела в себе си, в гърдите и под кожата си, тази която ме обгръщаше и поглъщаше, която ме побъркваше и ме държеше като заложник на прелестта си – Природата.

 

Заменили паметта си.

 

Тази в чийто живот не желаех и нямах право да се намеся. Тази, която не поиска нищо от живота ми, освен едно: да го живея.

 

Тази която напомняше стеблата на дърветата в цялото им многообразие, а очарованието й се пръскаше като клоните.

 

Кратка споделеност в самотата ми, може би и аз в нейната.

 

Която любих с цялата си жажда за живот, а в прегрешението ни беше спасение на душата ми.

 

Женствената вечност. Тази с която съм откривал интимна близост, ала винаги ще остане далечна. Непозната.

 

Част от силата, която ми пожела: “Живей”.

 

Тази любов, която бях изгубил преди да срещна.

 

Неизбежен беше автобуса й. Винаги ме е боляло при това изпращане. Винаги поредната раздяла като първа. Макар и често часове след първата среща с усещане на дълги години, на цял живот...

 

После пак по пътеката към мелницата. Сам. Още по-красиво и болезнено е. Лудуват нимфите на сенките. Приличат на истински и всяка по нещо напомня на нея.

 

Пак сам до лудост в рая си.

 

Пръстите се изливат по клавиатурата, за да ме спасят.

 

До следващото любене или споделяне на разказ. Които за мен толкова си приличат.

 

И макар толкова време мина оттогава още в публикуването на разказ, намирам нещо общо с правенето на любов.

 

Защото е заредено със същата тръпка.

 

Защото е Любов.