Четиридесет и първа глава

 

Крилатата фраза: “Пи ли си хапчетата?”

 

Четеш някого и не го разбираш. Или четеш някого и прекрасно го разбираш, но не го харесваш. Не го харесваш, просто защото не го споделяш. Не го харесваш, защото ти е много петък, а петък ти е неприятен ден. Не го харесваш, защото го споделяш, но не можеш да се изразиш като него. Не го харесваш, защото можеш по-добре да го изразиш и от него, но нещо ти пречи да го сториш. Или твърде много го харесваш и тази мисъл те плаши. С какво, не знаеш, има ли значение. Намираш го за твърде екстравагантен, за неискрен, за прекалено искрен за да бъде истински. Намираш в него прилика с неприятен твой някой си. Или наистина ти се струва малко чалнат. Толкова чалнат, колкото не може да си позволи благоприличен човек да бъде. Всъщност, благоприличен човек, защо му е да води блогове. Не може ли да си гледа семейството и служебните задължения. Твърде емоционален ти изглежда. Такива на теб не ти минават. Познати ти са от службата или не ти са познати от никаква служба, защото напоследък не можеш да припариш до място за което имаш способностите и би изявил дарбите си. Твърде дързък е, твърде екстремален или просто ти изглежда лесна жертва. Или е пълна екзотика, каквато твоята социална среда, не допуска в себе си и такива рядко виждаш, ако изобщо си виждал. Нещо те разклаща, какъв е този, че се показва.

 

Наречи го луд, назначи му хапчета. Нищо, че човек занимаващ се с психическите проблеми на останалите, не би си позволил, на база впечатления от интернет и също по интернет, проявявайки сам похвална психическа незрялост, да лекува. Ти не си професионалист, но нали си нормален човек, колко му е да посочиш с пръст ненормалника.

 

И в училищата хлапаците изкарват някое не с всичкия си.

 

И селата си измислят мунчовците, когато Господ не им ги спуска от небесата.

 

Какво се е разгърдил до сърце този. Тази пък какво се е размъркала като разгонена котка. С какви фюрерски слюнки пръска пък ей онзи там. Другият пък така личи, че си има семейни проблеми и жената го мачка с токче. За творците, тъй наречените...просто нямаш думи. То още Фройд е писал нещо по темата, какво точно, е не помниш, но идеше реч, че щом се занимава с изкуство не е в час. Чел ли го беше или в някоя кръчма го чу. Май в службата. Фройд ли беше или Юнг? То все едно, все психари, нищо че не правиш разлика, можеш да назначиш хапче на някого.

 

Можеш, чак да улучиш. Всъщност винаги улучваш, защото няма личност, която да се вмести в стандартите на масата. Защото няма изразена индивидуалност, която да не влиза в нечии нормативи за стандартност. Ограничен човек, няма как да мине за луд в интернет. Но кой пък приел ограниченията си, ще търси нещо си тук.

 

Питам те само, ако наистина онзи оттатък: пишещият е наистина страдащ. Е, какво?

 

Къде са нормалните които са се присмивали на Ван Гог, които са го ругали, гонили, били? Не са били един или двама, къде са сега и какво са оставили повече от презрения и газен психически и физически от тях?

 

Какво като половината живот на Достоевски се губи в помраченото му съзнание? Едва ли би избрал, ако някой го питаше, да плати със страдание таланта си. Едва ли някой би се съгласил на подобна сделка, но небесата не питат, когато дават много, но и много отнемат.

 

И обикновено от тези от които са отнели повече е останало повече, напред за времето. Което е част от цялата ни култура и респективно от твоят доволен живот, който ти е достатъчен да се самоопределиш за нормален и да изричаш към някого “луд” с тон все едно, че наричаш “прокажен”.

 

Това клише за нападение:

 

“Пи ли си хапчетата?” е едно от най-често употребяваните в интернет.

 

И да си кажа, не пия други хапчета освен аналгин и аулин, ако ме заболи глава. Но и в лудница съм се отбивал шареният ми живот.

 

И оттам помня: най-често обичаха да сочат с пръст някого и да викат “луд е”, тези които си бяха най-зле.