Четиридесета глава

 

Свободните поети

 

Скептичен бях в началото и сгреших. Слава Богу, не се направих на умен. Лесно щеше да ми е да напиша това, което мислих. Щях да го напиша даже с треперещи пръсти и страст, но не посмях.

Кой съм аз, че да развалям. А ако не съм прав?

Но и да бях прав, сметнах, че право нямам в друго: да развалям една всеобща радост. Дори да ми прилича на масов розов сън и опиянение на хора, които не са наясно със себе си, толкова рядко в наше време хора се обединяват под нещо градивно. Нека да е погрешно, нека да е детински наивно от някои гледни точки. Натровени сме в сивотата на битовото, заключени в социалните си клетки.

Птички в далечни кафези, които едва дочуват песента на трепетната си същност. Невидими една за друга, познаващи се само чрез ехото на ехото.

На гняв и злоба се начетох, нагледах. Тук нещо се съграждаше.

Премълчах си, макар пръстите понякога ме изгаряха да напиша резервите си. И в това не сгреших. В съмненията ми и мрънкането ми, колкото и логични обосновани да бяха, в случая нямаше да има нищо градивно.

В последствие същите тези съмнения се оказаха и напълно напразни.

Става въпрос за книжката. За първата книжка на Свободните поети. За поетичен сборник със стихове от блога, с автори от блога.

Нямах намерение да участвам. Съобразих, че на много от включените в нея, това е първия шанс, а е възможно и за някои да бъде първи и последен. Имам много публикации в алманаси и периодични печати. От дом на дом, от адрес на адрес, доста от тях, дори изгубих. Спомням си обаче каква радост е било публикуването на първите. Очаквах и включването ми в Алманах Буквите. Достатъчно ми се стори, а и в момента и без друго предизвиках доста отрицателни страсти с изяви, при това такива в каквито не съм отнел на никой, ни място, ни право. Нека да не съм на всяка манджа мерудия. Ще следя от страни, ще се радвам с радостта на тези които се радват.

Четях и ту се усмихвах, ту леко издразнен промърморвах. Написах и един приятелски шарж: "Поезията - моята смърт", пародирайки основната тема, която беше: "Поезията - моят живот". Смятах да го изтрия, но преди да съм го сторил може би най-очарователната ми млада читателка, а и такава в чийто изтънчен вкус не се съмнявам си ми писа: "само да си посмял.". Само заради харизмата й, не бих посмял, а като добавим и това, че високо ценя оценката й, се отказах от триенето. Написах го, защото тази основна тема малко ме стряскаше.

Има печални хора, хора светци. Хора на които Господ е отнел всичко друго в името на дарбата. Да горят в словото си. Само, чрез него да достигат до живота. Само, чрез него да се чувстват живи. Хора бедни. Хора самотни. Хора болни. Хора, чийто живот би напомнял вегетация, ако не беше мастилото, което изтичаше от раните им, за да се превърне в живот. Някои умират със славата си, а отдавна са безразлични към нея и тя нито може да замени всичко изгубено, нито да утеши болката им. За други дори не научаваме. Роси например, една приятелка, чиято посмъртна стихосбирка и болката ми, че не мога да взема автографа, който с голямо удоволствие и широка усмивка тази тъжна душа, би ми дала, ми върнаха след дълъг творчески застой желанието отново да пропиша.

Има и хора богати, успели, с много почитатели, за които също отговаря "Поезията - моят живот", но всичко онова, което за нас простосмъртните изглежда самото щастие, за тях не е достатъчно и да почувстват радост, без да се излеят в стиховете си и да изживеят дълбоко в себе си, душевно същото, което е изживял и най-печалният.

На никого не пожелавам поезията да е живота му.

На себе си: най-малко.

Но всичко това си беше поглед от едната камбанария. И го осъзнавах. Когато разбрах, че черната закачка: "Поезията - моята смърт" ще бъде включена в сборника, просто се усмихнах. Първата ми реакция: "Нямам против", но малко време като отмина, осъзнах, че се радвам, много се радвам и при опит да си обясня, защо пък чак толкова, разбрах.

Първо: в началото очаквах от публикацията ми да има дори обидени. Вместо това, даже беше включена в проекта. От което следваше, че никой не взема толкова насериозно мисълта, че поезията е живота му. От което опасенията ми за лек фарс, отпадаха. Достатъчно зряло беше отношението към темата. При цялата й сериозност я имаше усмивката, а солидарността около градивна идея оставаше. И като се почувствах част от нея, колкото и плахо да подходих, почувствах и радост.

Второ: разбрах, че не съм още наясно какво ще се получи и докато не се получи не мога и да бъда наясно, но това е нещо ново.

И е осъществено в блога. При всички условия на "Проклятието блогър".

Можело значи, можело да има достатъчно съгласие да се направи и тук нещо.

И се получи.

И ако в книжката, макар изненади не липсваха, не бяха чак толкова много, то списанието наистина ме разтърси.

Нямам предвид лукса му. Като застанеш пред нещо за което наистина не са пестени нито средства, нито сили, нито душа ефекта е внушаващ, но тук имаше и нещо повече. Хванах в ръцете и книжката и списанието на премиера на Мамас и Любара, която пак беше събрала блогърите, в една споделена радост, в усещане на съпричастност. Тогава за пръв път се видях и на живо с инициатора на "Свободните поети", издателя на книжката и списанието Качак - Качаклиев. Енергията, която чувствах в залата, докато двамата блог - автори представяха книгите си я усещах и под пръстите си. Като, че ли беше събрана между кориците на това списание: Различните души в различното усещане за красиво или творческо към по-доброто. С противоречията си, с взаимното си изключване. Със силите които ги водят до конфликти, а тук част от една и съща сила, довела ги до цялостност и завършеност. Единство на противоположностите.

И дори бегъл поглед ми беше достатъчно да ми се изясни, че самата концепция на списанието е като никоя друга, позната ми до този момент, че е абсолютен авангард, нещо толкова ново и креативно, че много, много думи мога да напиша още, но ми се ще да завърша с едно кратко и категорично:

 

"Можело значи!"

 

Когато искаме. И в блога. И в България.