Четвърта глава

 

От свободата да твориш до фарса на псевдоинтелектуализма

 

Тук имаш мястото си! И на него, онзи който не те харесва, не е на своето!

Ти си островен крал! При това имаш магически способности. Можеш да населиш острова си с чернокожи девици, да въздигнеш над благодатната му пустош приказната младост на древен Рим, да си създадеш орди от себеподобни, да изявиш подтиснатите ти същности, зазиданите ти мъртви лица, заради компромиси към близките. Ти си император. Над свободата на избора ти е твоята абсолютна свобода!

Като “Калигула” на Камю, можеш да поискаш луната, но за разлика от него, дори и да я имаш. Тук си Соломон, ако пожелаеш. Имаш всичко, а то е толкова лесно, че на моменти изглежда безвкусно.

Но опустошително скъпо идва евтиното.

Смазващо трудно, лесното.

Споменах Калигула и Соломон. Абсолютната свобода се е оказала непосилна дори за властелини от калибъра им. Защо ли? Защото им дава правото да бъдат над човешките си съображения, а освен че човек започва от там където бунтовно заявява своята свобода, той е и най-крехкото създание във вселената /прав е Паскал/, човек е трезвата оценка за себе си, съображенията: хиляди, милиони, милиарди, тетралиарди: нулите и единиците в програмата на избора. Свободата на избора е човешката свобода, не абсолютната, която е за Бог.

Можеш да си издигнеш храм на ужаса, в твоят остров, в твоята илюзия. Можеш в него да измъчваш призраците на враговете си, ако нямаш такива: да си създадеш, дори да си ги измислиш. Можеш и имаш правото да си изваеш идол: от злато или от фекалии. С присмех или със сълзи да гледаш как създадени от теб велможи му се прекланят и го целуват. Зарази да създадеш за да бъдеш месия на собствените си измислици. Не можеш едно: там на своя остров да бъдеш в кожата си. В човешките си граници, а в границите ти е истината за самия теб. И разбира се: свободата ти.

Достатъчно е да разтърсиш глава и всичките ти измислици чезнат.

Или почти всички. И най-краткият махмурлук е по-дълъг от най-дългото пиянство.

И най-кратките последици, по-дълги и от най-дългата наслада.

За колко Адам и Ева са изяли ябълката. Ябълка ли казах? Е, не се знае, дали е било ябълка! На кой ли прекалил с ябълкови напитки пишещ върху кожа или папирус блогър, някога много отдавна, когато е било твърде скъпо писменото слово е хрумвало, че било точно ябълка, че дори бивши богослови в потока си от мисли, пишат “ябълка”, вместо плод. Думите са отговорност.

А твоята няма да поемат, онези които назидателно ти махат с пръст и те карат да бъдеш отговорен, дори когато сами не са, а ти страдаш от някакво чувство за вина, което си е изкривеното лице на отговорността. Няма да я поемат нито политическите ултраси, нито самозваните критици, нито аз, както и ти няма да поемеш моята.

И тъй, като на самотния остров, изведнъж си останал без задължителните задръжки, а си поел единствено онези, които си имал желание, най-вероятно си позволил повече волности.

Остава ти или да стиснеш зъби и да понесеш болката от махмурлука, последиците от глупостите си или да продължиш в същият дух.

Второто неизбежно е, че се обричаш на проклятието. И трябва да ти е наясно, че проклятието е само за великите или лудите. Че никога няма да го разбереш, защото ако си луд ще се мислиш за велик, но ще се съмняваш. Защото, ако си велик, ще се мислиш за луд, но ще се съмняваш. И тъй, като времето е относително, а съмнението е последствието, никога не е ясно повече мислиш или повече се съмняваш. Има и трети вариант, но той е най-печален: да не си посредствената имитация, без значение, дали на едното или на другото.

 

Фарсът на псевдоинтелектуализма, махащият с пръсти, назидателно като мен в момента пишещият. Рискът на абсолютната свобода.