Тридесет и девета глава

 

Борците за свобода – газещи свободата

 

Не знам дали свободата е на върха на копието или на върха по жилото на езика, осъзната необходимост и струва ли си, когато на цената на любовта я имаме, дали “ада на другите” отнема всяка възможност да я постигнем, освен, ако не преобърнем усещането си за ад в рай, дали не е наистина във фриволната тръпка на пълното отдаване на мига или е волята, която ни определя като право, дали не е просто достойнството с което можеш да носиш робските си вериги като накит или е в усещането, че си част от движещите сили на цял Космос, дори когато си в затворническа килия доживот. Гордост на която би ти завидил и Луцифер или е някой от камъните, които Иисус не е хляб, за да даде възможност да я изберем дори пред живота на спасителното Слово. Не знам дали е развято като алени прашки знаме или поредната оргия и пиянство с пролятата кръв на наивните загинали героично. Интелектът, която разширява териториите й. Или дързостта, която ги покорява. Събличането на срама от тайната ни. Умението да дишаш с пълни гърди.

 

Гладният корем на цената на ситото сърце или гладното сърце на цената на пълният корем. Мъдрото разбирателство със себе си и ходенето по тънкото въже над пропастта на доволното еснафство. Липсата на кошмари или сприятеляването с тях. Или са стените, онези високите, крепостните. Чийто пленник или пленница си, ала си свободен от опасенията си, разумните, че ще станеш храна на нечии ниски страсти. Не знам дали е гола гръд, на пищните нимфи които наяве и сън съм имал. Дали е някъде между думите в които я търся или точно те са нейният затвор. Не знам дали е синоним на Сила. С която владееш и себе си, но властваш и над силата на други. Знам, че е избор. Знам, че пред този избор, просто я няма. Защото не си свободен да не вземеш избора. Защото той е неизбежен. А след него идва времето на следващият: пред който не си свободен, но ти се дава за да бъдеш свободен. А след него на следващият. И така: тик – так, свободен – несвободен, 0 – 1, да – не, дишане – издишане. Път, който дори да не знаеш защо трябва да извървиш. От любов към нея, която премигва някъде сред сумрачния хълм. От желание да я имаш, излязло от пределните норми за похот и тяло, достигнало до метафизична истерия, наситила мисълта със страст. А каква ще е ценността на свободата, рано е да се предположи, късно е да се разбере.

 

В цялата й сложност, колко лесно я да разбираш опростено. Да застанеш на трибуната на недоволството на себеподобните си и да назначиш други себеподобни за нейни врагове. В руслото на омразата да насочиш всички разнородни страсти и за кратко, в екзалтацията всички да почувстват, че я имат. Докато падне и бъде убит поредният омразен, а после да се потърси пак: следващ.

 

Пролятата вражеска кръв е метафизичен анестезик. Утихва недоволството, спира болката, а дали решава нещо, не е време да се замисляме, когато временно можем да бъдем утешени.

 

И това е една от страните на човешката история, изобщо. И така, най-вероятно ще си и продължи.

 

И от опростеното разбиране на свободата, по-просто е само да решиш, че си този, който може да определя каква стойност има нечия друга свобода.

 

Особено в блога. Особено, когато ти се струва, че не става въпрос за хора, а само за проекции. Когато и ти не се чувстваш човек, в пълната му уязвимост и няма да има каквито и да е последици бунта срещу онези, чиято свобода няма стойности, но пък има популярност, която пречи на стойностната свобода.

 

И може да знаем всички малко за свободата, но всички сме наясно, че бунтарят винаги е бил симпатичен. Дори единственият в Илиада, грозен и отрицателен герой, пак предизвиква повече симпатии, отколкото гениалният му автор бил Омир или не, при цялата си способност, ако беше поискал, нямаше да успее да постигне.

 

И понеже не си бил диседент преди десети, нито партизанин преди девети, нито си вдигал робите на бунтове преди новата ера, а симпатичното ти чувство за свобода на никого не прави впечатление днес, можеш да развееш байряка си из блоговете.

 

Плюй, обиждай, псувай, показвай, че от нищо не ти пука. Плюй най-вече администрацията, на подсъзнателно ниво, всички й гледат като на държавната администрация. Нищо, че това е администрация само на сайт, на сайт към който не си длъжен с данъци, нито си негов поданик и има толкова други из мрежата, които все биха били по вкуса ти, ако изобщо имаше друг вкус, освен вкуса на неодобрение към нечии друг. Това в очите на хората минава за бунтовно. Нищо, че за него няма да те пратят в каторгата, нито обесят. Няма дори глоба да отнесеш, най-много някой да ти отвърне със същото с което ти се отнасяш, но той спокойно може да мине за “гъзолизец” или неспособен да понася критика. Правото е в ръцете на първият и на по-нападателният. Плюй, обиждай, псувай и популярните. Обиждай ги, обсъждай личния им живот, който не познаваш. Те имат свободата си, ти им покажи своята. Те са тези, които се виждат и е невъзможно да не са раздразнили някого, а и така показваш, колко си смел и не ти пука от тези които ги харесват. Последните наречи: глупави, суетни, подмазвачи. И ако някой ти каже нещо, кажи им, че имаш право на собствено мнение и не е редно да се отнася така с теб, нищо, че ти не си спестил нито един обиден епитет срещу същото право на друг, изявено в различно мнение.

 

 

 

Сега с правото си наречи, както си искаш моето, а то е:

 

 

 

Човек, отнасящ се с неуважение към свободата на другия, не уважава своята собствена. Защото свободата е една.