Тридесет и седма глава

 

От Дъщерята на слънцето до Неслънчице

 

Любовта ли изписва тези редове или ги изписва съдбата. Във втората не вярвам, хиляди пъти съм го казвал: не вярвам в нея, но в иронията й: да. Оказа се, че усмивката й не е винаги иронична. А тази усмивка, която и днес е пред очите ми, която е усмивка с видими и невидими очи, която ме докосва до сетна фибра, вдъхновява ме за живот и се отразява в моята. Тя е закачлива и мила, прилича на глезене на влюбена жена. Не, не вярвам в съдбата, но от тази нейна усмивка съм поразен. Когато срещнах Дъщерята на Слънцето бях на тридесет и осем, но се пробудих на шестнадесет. Трудно е да се обясни състоянието. Влюбвал съм се, грабвала ме е стихията, било е и несподелено и споделено. Щастливо и нещастно е било. Дълбоко или фриволно, по-фриволно и от фриволните ми разкази. Влюбвал съм се в интелект и във форми. Влюбвал съм се и в душа и в тяло. В уханието, което се превръща в поезия. В същността която се доближава до моята. Влюбвал съм се и в сянката й, в усещането, че жена е била в живота ми и преди да я познавам. След седем годишна връзка и живот на семейни начала, в последната нощ, бях влюбен повече от всякога в жената, с която на другата сутрин трябваше да се разделим. Влюбвал съм се и абсурдно. Смехотворно, просто по навик. Заради вдъхновението. От отчаяние. От самота. Влюбвал съм се тутакси. Понякога ми се струва, че е вирус. Като грипният, който бързо модифицира щамове, предава се по въздуха, а последиците от него са непредвидими. С какво беше, различно, не ме питайте. Не мога да отговоря.

 

Рядко в живота ми е липсвала нежност, а в края на лятото и началото на есента 2007 си имах от една страна многото проблеми, от друга – многото и най-разнородни контакти между които не липсваха и интимните.

 

Ще избързам да кажа, че до ласка не стигнахме. Срещнахме се, след размяна на лични бележки. Усещаше се в думите й характера, а в характера, че е красива, много красива. Каква Класа се оказа Красотата Й, не можех да си представя преди да я видя, още по-неспособен съм да опиша, а това направи Словото ми способно да излее потенциала си през последвалите месеци. Само правих опит, след опит да я опиша. В поредицата “Дъщерята на слънцето” уж описвах жена, а се разгръщаше приказка. При това приказка, съвсем реална. Огледалото на дишаща и крачеща между нас, не просто жена, а алегория от плът и кръв на свеж слънчев ден, в който също си има болките, копнежите, измамата и емоционалните противоречия.

 

Лесно е да се опише с два три контура блондинката. Стройната. Тази, която на четиридесет има тяло на осемнадесетгодишната, но осемнадесетгодишната не може да има дълбочината на израза й. Не всяка жена и до края на живота си, може да го има. Необходим е характер, който може да устои на ударите. Да прибори реалността, както тя беше успяла. Да превърне силата на мъжкия си дух, този който Дъщерята на слънцето имаше, в още едно украшение на божественото женско очарование.

 

И пак ще напиша, нещо което вече написах в предните глави. Истинската жена може да накара един мъж да открие в себе си неподозирани заложби, независимо от дистанцията между тях. И пак ще напиша, че ласка между нас нямаше.

 

Открих на тридесет и осем, в себе си шестнадесетгодишния, а това е дар, който малко щастливци, могат да получат.

 

Тръпката премина в обожание, разгърна се в безброй образи. Търсих в нея душата й, а в душата й открих цяла епоха. Копнежите и стремежите на стотици жени, залутани или целеустремени в реалността, спечелили за да изгубят, изгубили за да спечелят. Предизвикващи възхита разбити сърца. От отломъците сътворили богинята си. Кулата със златисти стени от слънчеви тухли.

 

Дори само заради тази среща си заслужават всички проклятия на Проклятието блогър. И наречете го суета, но не мога да не бъда горд, че това е моя читателка!

 

При това толкова хареса стиховете ми, че настоя и спонсорира “Еротично по коприна” и всички, които разгръщате книжката трябва да знаете, че е благодарение именно на тази земна богиня.

 

Любов – все пак имаше. И неправилно използвам минало свършено време, защото подобна е извън времето и пространството. Извън телата на самоличностите, а е на същности и на стихии, нуждаещи се една от друга, допълващи се, взаимно завършващи се, за да сътворят краткото си равновесие. Любов между сили живеещи не в една жена и един мъж, а обобщаващи хиляди.

 

В първите отзиви и лични, които получих от непознатата Неслънчице, естествено си помислих, че читателка ми смигва закачливо заради поредицата “Дъщерята на слънцето”. Оказа се, че ако има усмивка, то това е онази усмивка на съдбата за която говорих.

 

Поразителна символика. Откриваше се земната. Друго съчетание на слънчевите лъчи. Не, не е онова от небесата. Кацнало е със зайчетата си, с усмивката подобна на каквото го рисуваха в читанките ни някога. Най-светлата същност на пролетното. Докато си пишехме думите ни се любеха, обвиваха тела, колкото и лаконични да бяха бележките ни.

 

Нямах представа как изглежда. Чувствах, че съм я прегръщал.

 

Вече я бях срещал. В друго измерение, в друга вселена. Все едно преживявах повторно себе си. Чувствах неизбежното.

 

А денят беше мъглив. Стара планина, проявила типичните си капризи. Автобусът поднасяше. Отразеното ми в прозореца око се губеше в небесната мътилка на отвъдното и като че ли облаците бяха мислите ми, а когато в един миг се разкъсаха лъчите през тях ме озариха до нещо недокоснато.

 

Минути съм чакал на автогарата, но ми се сториха вечност. После прегръдка. Стана толкова естествено, че все едно сме се познавали от дълго.

 

Не, не божественото слънце на небесата, а слънцето в разнообразието и красотата в природата на всяко земно изживяване.

 

Просто: любов!

 

 

 

И някъде между тези две слънца, стои клоуна, с анонимната маска, онзи който неведнъж ми писа и продължава да ми пише доброжелателно:

 

 

 

“Ние сме хората, които истински те ценим и истински сме загрижени за теб. За твое добро ти казваме, спри да пишеш, да се измъчваш и да се излагаш. Вслушай се не в тези които те харесват, а тези които не те харесват, за да се развиеш. Спри да пишеш!”

 

 

 

Повтарям тези нелепи думи, просто защото знам, че някой като мен, някъде също ги получава, защото са едни от най-често употребяваните клишета в интернет, защото са част от проклятието на блаженството блогър. Защото знам, че повтаряни като мантра са изгонили не един блогър, а някои хора, чрез тях мотивират празните си дни и чешат суетата си.

 

 

 

Защото на фона на изживяванията ми, които съвсем искрено открих в тази глава, достатъчно ясно е, какво може да се пропусне, ако се вслуша човек в подобни “доброжелателства”.

 

 

 

И питам доброжелателният на думи, какво повече може да даде?

 

Какво изобщо може да даде?