Тридесет и пета глава

 

Клонингите

 

Колко лесно щеше да е, ако го можеше и в живота. Днес си бял, утре черен. Днес си малолетна палавница, утре сериозен мърморан. Днес викаш: “смърт на комунистите”, утре: “ама някога имахме ценности”. Да си доброто и лошото ченге. Да си автора и критика си. Да си няколко невъзпитани хлапета, които взаимно се плюят и всеки се нахвърля на всеки, под собствената ти творба, а ти да им викаш от прозореца да се махнат. Да ласкаеш с едно лице, а с друго да хулиш. Да направиш улично меле, в което да си сам двадесетината участници и така да привлечеш най-после вниманието върху себе си, че иначе няма с какво...

 

За разлика от живота, в блоговете това е възможно. Не е трудно да правиш мили очи на някого, стига да ти се отдава, а под друго име да плетеш интриги около него. Така си имаш и него и враговете му.

 

От дете, преди да заспиш те е отнасяла мисълта в една приказна страна. Ти си кралят й – трол. Поданиците ти са пионки, съдбите им са шахматни ходове. Съседните монарси имат фигури от злато, фигури от платина, ти имаш от плът и човешка психика. Сам можеш да се вселиш в пионка, която да бъде убита. И след като падне да се клонираш в дама.

 

Тролът е безсмъртен. Тролът се клонира.

 

 

 

И неусетно...

 

 

 

Този живот е твърде лесен. Заживяваш в мечтите си.

 

И губиш път назад. Възвръщането към реалността.