Тридесет и втора глава

 

Критикарите

 

Нека не бъркаме критик с критикар. Критикът е класа. Критикът е спечелил доверието ти. Той е доктор, той е изповедник, той е профилактика. Пред вратата му се свалят обувките, чука се плахо. Обикновено е твърде зает да се занимава с теб и съвета му, ако има такъв струва скъпо, много скъпо. Той цени всяка своя дума и е поел отговорност и над теб и над идеала който обслужва. Той е проводник. И ако изповедника е проводник между изповядващ се и Бог, ако психоаналитика е проводник между личност – общество, той е многожичен проводник, в който са вплетени и изповедника, и психоаналитика, но и цялата световна памет. Критикът е респектиращ и не е необходимо да повтаря, че е критик, че критиката му е градивна, постоянно да изтъква колко е благ и добронамерен към теб, да играе роля на добро и лошо ченге, критичността му, не винаги звучи и като критичност, тя е ловка манипулация, защото мисията му е да съгради, не да разруши.

  

Критикът е талант, по-рядко срещан и от артистичния. Божия дарба, симбиотично съчетание на множество други. Ако е разтворил книга, то той я е разтворил като душа, а душата автора й сам разтваря пред него. Критикът е авторитет, който е ценен. Защото сам преди това цени себе си. Той те е спечелил без дори да го е желал, живеейки така, че да бъде това, което е. Мислейки така, че да привлече мислите ти. И е много жалко, когато за критици се взимат просто неуспели артисти. Вярно, някои от тях ерудити. Истински познавачи на онова, което е преди тях, но лишени от дарбата му, да бъдат арбитрите на изяществото, защото и в това се иска творческа дарба, дори повече от всяка друга. Но не и за тях ми е думата, а за критикарите, които вече са нещо съвсем различно.

   

На подхвърлената реплика в романа на Тургенев “Бащи и синове”:

  

“Нихилистът е човек, който отрича всичко”, нихилиста отвръща:

  

“По-скоро е човек, който се отнася критично към всичко.”

  

Критикарят освен, че не е критик, не е и нихилист. За да бъде второто му липсва куража и интелектуалната зрялост. Нихилистът сам се нарича нихилист. Критикарят не може да приеме, че с малко повече воля и упоритост от негова страна, от него би се получил един нелош нихилист. Което би му предало известно благородство и очарование.

  

Критикарят е подвид хейтър. По-специално: всезнайкото хейтър. Той разбира от футбол и от политика, той разбира от морал, живопис и правене на сериали. Той разбира от реклама и плуване свободен стил, от парфюми, прически и знае как се псува в кръчмата. Критикарят разбира по-добре от всички които се занимават и са отдадени изцяло на това, което разбира. Те все го правят лошо, той все е обиден от поведението им. Освен това така умее да комбинира своите разбирания, че винаги да намери да измърмори на нещо, например комбинацията: “Този футболист не може да е влизал някога на изложба, а такъв да ни представя пред света е като пошла реклама на отвратителен парфюм, защото такива ни са политиците и по това може да се съди какви са ни писателите.”

 

Любимата тема обаче на критикаря е моралната. Всеки обект на отношението му е престъпил някакъв основен морален казус, който оправдава неприязънта му към него, а тя от своя страна му служи като гориво, за единственото което доставя удоволствие на критикаря: непрестанното мънкане и махане с пръст и евентуалното уязвяване на някого.

   

Спор с него – чиста загуба на време, а и в случая думата “спор” е почти толкова точна колкото еклектичната му каша от обидни фрази: “критика”. Става си дума за най-обикновена препирня.

   

Доколкото е възможно, избягването на влизането в такава е възможно най-добрият ход, но това за жалост не винаги е възможно.

  

Ако беше възможно, нямаше да има и смисъл написването на предната глава: “Фриволните разкази”, но щом дори на геният на изящната словесност Набоков се е наложило да изложи оправдателни аргументи срещу нападките на критикарите, относно сексуалността в един от най-великите романи в човешката история, щом дори Жан – Пол Сартр се е наложило да отговори в “Екзистенциализма е хуманизъм” на нападките за натурализъм в художествените произведения на екзистенциалистите в частност и неговите, излиза, че четящите като дявол евангелието, критикари, не са съвсем безобидни и не винаги е възможно да се избегне или игнорира критирството, колкото и налудничаво да звучат част от казусите му.

  

Характерно за критикарите е тънкообидността. За проява на непоносимост към критиката им изтъкват всеки един отговор, бил той и просто разяснителен, бил той дори в много от случаите оправдание или частично извинение. Ако отвърнеш на изключително груба нападка с търсен на предизвикания тон, това те превръща в най-големия грубиян. Ако в крайна сметка, проявиш по-голямо уважение на личното си достойнство, отколкото на грубите думи на непознат, започва голямото тръшкане и пак клишето, че не можеш да понасяш “критика” – нищо, че изобщо не иде реч за нещо свързано с написаното, а засягащо личния ти живот, отношенията ти с най-близките хора и си е чиста вербална агресия, а не както сам – сами го наричат критика.