Тридесет и първа глава

 

Фриволните разкази – все за голо пишеш, не те ли е срам?

 

“Life imitates art” Oscar Wilde

 

  

В по-пълен вариант, фразата е, че по-често живота имитира изкуството, отколкото изкуството живота и Дориан Грей и като литературен персонаж и като живот в живота на автора си изпълва с много емоционално съдържание тезата.

  

А мен не ме е срам, че пиша за голо и “само за голо”. Особено когато зад всички приключения на героите (а те са нашето съвремие), стои въпроса: « По-скоро масовата култура отразява сексуалността ни или по-скоро сексуалността ни отразява масовата култура»

  

И неизбежно следва: «Докъде мислите и действията ми са определени от моята сексуалност? Това моята сексуалност ли е или отражението на масовата култура в моята сексуалност? И откъде започва отражението, до какво ще ме доведе? Докъде мислите и действията ми са определени от масовата култура? Това масовата култура ли е или е отражението на моята сексуалност в масовата култура? И откъде започна отражението, до какво ще доведе? Не само мен, а и кого?»

  

И неизбежно следва: «Нещо ме е довело до тук? Това което съм. Определено ми и харесва и не ми харесва. Има защо да съм щастлив има защо да се усмихвам за да не заплача. Трябва ли да се срамувам? Не съм ли част от този свят? От тази реалност с нейните безброй еротични фантазии? Част от еротичните фантазии на реалността ли съм или съм част от фантазиращата и еротично реалност? Ако се срамувам от кое по-точно? Че съм част от реалността от която се срамувам или че не съм част от тази реалност? Пошлотия по телевизията, тонове силикон – това не е моя свят, но все пак в този живея? Къде съм в него? Ако ме няма като порив, трепет и усещане, защо отсъствам? Къде е този свят в мен, не е ли моето възмущение, моето отхвърляне? Не е ли именно в него? А, ако го няма този свят у мен, защо отсъства?»

   

Когато взаймно се отразяват две огледала, знаем какво се получава. Отраженията са безброй, един коридор от отражения. И ако след основния въпрос, следваха още десетки, след тях следват стотици хиляди, производни. Отражение на отражението на отражението на отражението...А в бездънният коридор на огледалният лабиринт е душата ни, в тон с разказите нека е гола, нека е дълга косата й и краката й, нека свенливо с лявата ръка да е хванала дясното си рамо за да скрие гърдите си, нека погледа й да е объркан. Защото тази метафора е валидна за състоянието й в нашето съвремие.

  

Откровената голота по медиите не ни направи по-разкрепостени и това се отнася и за разкрепостените. Едни поведенчески модели за показ, просто замениха другите, без да открият ни най-малко в повече онази невинност на първичния импулс, която е вън от огледалния коридор, в своя свят, който твърде малко познава и може би го открива само в кратките мигновения на любовен екстаз. Но често, за съжаление, дори тогава остава недокосната.

  

Твърде много въпроси, а всеки един от тях, знам, че е погубил неедин трепетен ум. Не съм онзи дълбок мислител, който ще посвети живота си на някой от тях, за да не намери още един отговор, «поредната тухла в стената» на крепостта на познанието. Неспособен съм, но съзнавайки го, открих своята формула. Много удачна в случая, като се има на предвид, че много проекции трябваше да се обърнат. Както се казва: да бъдат поставени с главата надолу.

  

Ефектът беше и много силен, защото идеята – началото й, години преди започването на поредицата с «Фриволните разкази» ми дойде на едно място, на обърнатите проекции. В онази вестникарска будка, в която работих и неведнъж в «Проклятието Блогър» вече споменах. Какво се случваше? Тогава не гледах изобщо телевизия. Без да съм изолиран от това което тече по екраните. То беше около мен. Обграждаше ме като живот. С кориците на списанията и вестниците, по тях: всичко и малко повече от телевизията. В същото време през прозорчето с размер на телевизионен екран, като телевизия гледах действителността. Въздействието беше поразително. И ми остави впечатления за цял живот. С очите си виждах външната страна между съотношението личност – масова култура. И как онова което е било по стените около мен, щрих по щрих, багра по багра се нанася върху реалността.

  

Но да се върна към моята формула по въпросите. Дори, днес, в наши времена, когато е по-крилата от всякога крилатата фраза: «Не си гледай на сериозно», все още сме по-скоро склонни да гледаме на лекомислията си, като на нещо дълбоко. Просто отново обърнах проекцията. Трябваше да погледна на прекалено сериозните въпроси откъм лекомислената им страна, за да стигна до по-дълбоката им същност. Иначе изглеждаха като бездна.

  

Чрез разкази, чрез преживяванията на героите, които засягат тези въпроси. И самите разкази, поставени върху напръв поглед, проста формула: «Типични герои в изключителни ситуации», което ги прави почти абсурдни, а в тях се виждат неизявени средностатистически потенциали. И «Изключителни герои в типични ситуации» при което действителността открива онази страна над която твърде свикнали не се замисляме. Темата е основно: интимност. А  жанроветеJ...Разбира се, най-експлоатираните и влиятелни в масовата култура: трилър, хорър, фантастика, елементи от чиклит, ситуационна комедия, фентъзи на места, на места магически реализъм, повечко нео-диаболо, някъде крайно суров критически реализъм на границата на криминалното, но такава е и действителността ни: “Отчаяно отдаване” например, който може да се нарече и трилър – драма, някъде поетични импресии с еротични елементи, някъде чисти моноспектакли. Общото между всички освен основният въпрос за съотношението масова култура – сексуалност, заглавията със силно подчертана сексуалност.

  

Такива и трябваше да бъдат. Да напомня откъде започва началото си идеята. От вестникарската будка, а това са няколко леко пародирани заглавия от женски, мъжки и лайф – стайл списания, плюс заглавия които са направени в същият маниер. Защото в заглавието е масовата култура, а в съдържанието под нея, нейният разказ. Какво се крие като живот под лъскавата корица, в съзнанието на този и тази, която чете? Преживяванията на читателя или читателката, в рамката на атрактивното четиво.

  

Разбира се, не успях да започна работа върху идеята веднага. Трябваше да я затворя в себе си. Дълги години да я държа, заключена. В това време ми е тежала, много ми е тежала, но се е и развивала. Не можех да пускам разкази с подобни заглавия, както се уверих и по-късно в някои от сайтовете, които след като напуснах, получих необходимата ми свобода, за да я разгърна. Рискувах иначе всеки ден да изписвам това, а и много повече, за да се обяснявам на разни интелектуалци, които ще ми размахват пръст за липсата ми на благоприличие. Така щеше да ми мине времето в обяснения, вместо в работа по разказите. Да разпилея енергия в препирни вместо да я използвам като вдъхновение. А и сто процента, колкото и убедителен да бях, все щеше да ми се наложи цензура, което щеше да ме вбеси тотално.

  

Дойде ми дюшеш, че трябваше по някакъв начин и с творбите си да заявя, че нямам претенции към високо интелектуално четиво, че то не ми е цел, за да спре да ми се пили на главата, че не правя такова.

  

И ако в някои литературни сайтове, някой може да има правото, да обвинява тези които не правят “истинско изкуство” /по-глупав оксиморон от този не съм чувал/, то в личното ми блог – пространство, никой не би следвало да има претенции към подобно.

  

Теоретично така, но се получи...Голям фарс. Колкото повече отричах, че имам претенциите, толкова по-свирепи ставаха нападките, че това “не е стойностно.” И като споменах клишето в блоговете: “не е стойностно”, да напомня на мнозината употребяващи го, че науката за стойностите е аксеология, която е основен философски подраздел, а основен неин казус е, че стойностите са въпрос на отношение. В личният блог, би следвало това да е отношението на автора. А мен основна стойност ми е била свободата, за да разгърна тематиката.

  

И като споменах въпрос на отношение, без да очаквам, оправданите донякъде нападки в литературните сайтове, напълно неоправдани тук, доста ми помогнаха.

 

Защото откриха отношение.

  

Представете си хубавица, облечена във много секси вечерна рокля хубавица. Тя влиза в пищно заведение, явно някакъв бал. В моментът преди влизането я виждат четирима.

  

В единият избухва маниакална похот, той е готов за изнасилване. Току – що амнистиран затворник е.

  

Вторият я вижда от колата си. Отбива и отпуща глава върху волана. Виждаме в сумрака, че се тресе. Когато тръгне, то няма да е в онази посока, която е мислил преди да я види. Заприличала му е на онази, която никога повече няма да види и без която не е можел да си представи живота си, което го е довело до границата на нещо, което това видение възпира.

  

Третият е поет. В следващите дни е впечатлил хиляди сърца. Със стиховете си, към жената, която няма да види.

  

Четвъртият е, най-обикновен идиот. Връща се вкъщи, пред очите му сексуалният обект, който знае, че никога няма да докосне. Крещи на жена си, че всички жени са мръсници и я налага.

  

Жената е една и съща. Виновна ли е за престъпните намерения на първия и за лумпенското поведение на четвъртият? Те двамата са я нарекли мислено “мръсница”, но кой е мръсника се открива в проявеното отношение. Не може да се каже, че е и “красотата спасила света” за вторият, защото красотата си е била неговото отношение. И ако е вдъхновила третият, то е било чрез неговото отношение към нея.

  

Мисля, че това е достатъчен отговор на нападката, че съм предизвиквал “НиЗки страсти”. Предизвикал съм ги, колкото ги е предизвикала хубавицата у първият и четвъртият.

  

Нападките бяха отношението, което разголи скришни страни на собствено чувство за интимност, а това бяха поредните теми във фриволните разкази. Без да желая се превърнах в доктор Менгеле, който експерементира с истински хора, със своите неприятели. Тяхното отношение се превръщаше в енергията на героинята или героя в поредния разказ.

  

И един интересен момент: някои от нещата се сбъдваха. Пример: “Учителката направи стриптийз”, пиша разказа, в смяната ми преди обяд вече има над 900 посещения, без да е на видно място. Голям купон! Обвинен бях във всички световни престъпления. Седмица по-късно от една от социалните мрежи в които качвам линкове, разбирам, че учителка е направила стриптийз в германско училище.

  

Това е реалността. А какво е отношението ни към нея я определящо като стойностна в нас самите и определящи ни като стойностни в нея.

  

И накрая: за порнографията. Понеже между нападките беше наречена “порнография” и картина – шедьовър на австрийският майстор – експресионист Егон Шиле, просто защото тя беше и корица на “Порочна връзка”, разкази писани /подчертавам/ доста преди “фриволните”, т.е. “преди да се разваля” според някои от читателите ми. Понеже твърде се преекспонира темата за разликата и се свежда до краен субективизъм: “щом аз ви казвам, че не е красиво значи е порнография”, нека да си кажа най-простото и най-меродавното.

  

В порнографията камерата, перото, четката е насочено в гениталиите, те са в едър план, с подробности. Основното е сексуалният акт, а всичко останало е само рамка.

  

(Без тези задължителни условия: не е порнография в истинския смисъл на термина, а е приложната му употреба.)

  

Рамката не бива да е натоварена, за да не се изгуби онова което е между нея. Тоест: всякакво отвличане на вниманието с нещо за мислене, нещо за страдане, нещо будещо преклонение към друга красота в страни от поставената в центъра, разбива напълно ефекта. Чезне първичната възбуда с която може да се употребява порнографията. В порнографията, като четиво, са немислими поетизмите, трудно смилаемите алегории, дразнещите въпроси, а най-вече кофата студена вода, която се излива с неочаквания край.

   

И ако Джовани Бокачо в 14 – ти век се е налагало след подобни разкази да слага поуката в края, изречена чрез авторови думи, смятах че е немислимо на един автор в 21 век да му се налага това, но понякога съм бил принуден да правя и този компромис.

   

Искам да се извиня на всички еротомани, с уважение към тях, към това, което са, защото са много по-чисти души от всички натоварени с комплекси псевдоморалисти и с амбиции псевдоинтелектуалци.

  

Искам да се извиня за подвеждането, че в моят блог не намериха четивото си, но не аз, а тези които се свеняха да четат за себе си, за онова, което е в самите тях, създадоха легендата, че четивото в блога ми е порнография. Вина имам, само заради заглавията, че търсачките ги нареждаха между сексуалните четива, но просто не можех да избегна.

  

Искам да ви кажа, че някой ден, някъде, една малка много шарена книжка ще попадне в ръката ви, никой няма да знае, кой се крие зад псевдонима на авторката, нито че дори не е авторка, а автор, при това хетеросексуален мъж. Това ще е порноромана, който ви дължа. И си дължа.

  

Няма смисъл да се знае, че съм аз, защото това само ще натовари и развали четивото. А то ще е вашето и ще ви допадне, а ако все пак и до сега нещо от публикуваното като фриволни разкази ви е допаднало, това силно, силно ме ласкае.

  

И в тон с “Фриволните разкази”, смених заглавието и на тази глава на “Проклятието “Блогър”, вместо “Фриволните разкази – разрез на субкултурата” избрах една от нападките срещу тях: “Все за голо пишеш, не те ли е срам”