Трета глава

 

Поезията и изобщо художествената литература

 

Има ли нещо по-досадно от политически ултрас?  Разбира се. Това е само творчески запечен, набеден художествен интелектуалец, взел се на сериозно за арбитър на елегантния вкус. Около него рими и сюжети лудуват, танцуват, раждат се, любят се, пърхат като пеперуди, носят се сред небесата като орли, влизат в битки и кипи живот, а той е сам и сериозен, седнал на своя пън, остатък от времето, когато вдъхновението му цъфтеше и връзваше плодове. Не иска да съжалява, иначе това би го убило, за това мъдро си казва, че плодовете бяха кисели. Повтаря си го от години, но не може да си го повярва, защото не е и вярно. Винаги са били сладки, но в голямото си старание, тъй промени рецепторите си, че сега цял свят му е кисел. И това го изпълва със своеобразно вдъхновение, защото по-добре да направи кисел и живота на останалите, отколкото да остане сам със своето нещастие и печал, а толкова сладко чуруликат онези птички, че не може да не го изпълни отвращение. То с още вдъхновение, докато не прегази с крак някоя току – що пробило земята цвете. Дългият живот не го е направил талантлив, но го е лустрирал в словесни битки и колко му е да прегази някой сополанко или сополанка, които едва сега се пробуждат за живот, но имат безсрамието да имат естествения творчески трепет, какъвто на него му липсва. Но критикара ще разгледам, по-подробно в друга глава, защото той е само един от многото проблеми в литературните сайтове, които по някакъв начин толерират живота на подобна напаст.

 

Проблемът е, че българската литература има тежки комплекси. Българският автор, особено пишещият единствено из литературните сайтове има тежки комплекси. В повечето случаи това, което прави минава за идиоматично хоби. За топла и кървяща мръвка време, което е откъснал от плътта на най-близките си. Част от причината за много други житейски неуспехи е.

 

Не изключвам и себе си. Даже за мен си важи с пълна сила.

 

И за да се спасят някои от тежки самообвинения, почти самоубийствени. Приписват всевъзможни, нереални възвисени мотиви, за тази част от живота си. Изпълнени с мания за месианство, изострят погледи, търсят грешки, слабости, разбира се, не в себе си, а в другите. Претенциите са огромни, неотговарящи на реалностите. И не искам, а съм бил на мястото на онзи с по-малкото претенции, но с повече прочити, с по-висок, рейтинг и коментари.

 

Е, този дръзкият, безсрамният, как може да си позволява. Той гази сериозната българска литература, той убива изкуството. Задушава ни, пошлост е това.

 

И тъй, като математическата логика не позволява успелите да са повече от неуспелите. Всички трябва да са неуспели, за да са доволни всички. И започват войните, започват интригите. Което е ниЗко, твърде ниЗко, за тези, които трябва да създават красота, трябва да разширяват кръга от възприятие за щастие.

 

Проблемът също е, че се знае, че в тези “интелектуални кафенца” ходят разгонени жени на всякаква възраст. Проблемът е, че е пълно с нерези, които цял живот са мачкали истинското си лице под маската на интелектуалеца. Проблемът е, че те не могат да се почувстват мъже, че бягат от комплекса си, чрез демонстрация на интелектуална сила, а как по-добре, освен да докажеш на някой от по-харесваните, на някой от по-обожаваните, че онова най-красивото му и за слепите произведения е пошлост и глупост. И тук започват битките, които са толкова грозни, че не им е мястото там където се твори красотата.

 

Проблемът също е, че българската литература е осакатена от улицата си. Че сега прохождащ автор може да пише на езика на който книгата му ще бъде разбрана и възприета като живот. Проблемът е, че това няма как да мине иначе, освен като субкултура и много от произведенията им дори в “свободният” сайт, ще бъдат спрени като порнография, дори това да е българския Буковски, че и по-добър.

 

Проблемът е и в това, че няма по-добър начин от това да бъдат спрени подобни произведения, да бъдат спрени още сто, наистина с порнографска насоченост.

 

Защото ясна принципна граница не може да се постави между най-великото и нищото.

 

И като се добавят и няколко скици, които са сбъркали литературния сайт с форумите за които стана въпрос в предната глава.

 

Като се прибавят и пламналите любовни истории, в което няма лошо, ако е само щастие и вдъхновение, но винаги е последвано и от разбити сърца, от интриги и всичко което в този ред можете да си представите, остават само високите претенции за литература и никакво реално покритие.

 

И за да не се включа и аз, в и без друго опошленото и без мен, реших...Без мен! В блогът мога да си пиша както си искам и каквото си поискам, стига да не нарушавам законите. И го правя.

 

Дали е изкуство, дали има стойност, това е второстепенен въпрос. По-важно е, че имам свободата да търся стойностите си, а не някой да ми определя какво са те. По-важно е, че имам свободата да пиша, независимо дали е изкуство или не е. Има някакъв шанс да бъде, а без свободата си: не.

 

Видях с годините какво откриват високите претенции. Високите претенции откриват нисък ръст.

 

Просто искам да пиша.

 

И блогът ми дава възможност.

 

Но тъй, като и в блога се появяват подобни, към евентуалния такъв се обръщам:

 

Аз съм на мястото си в своя блог! Ти не си на мястото си, щом не ти харесва.