Двадесет и девета глава

 

Падението – сигурният начин да познаеш Човек

 

...и да се почувстваш Човек.

 

Сега, ще върна малко времето назад и ще разкажа за едни от най-вълнуващите си, най-силните мигове в блога.

 

Бях вълк! Вълк който прибира колебливо разголените си зъби. Объркване се чете в погледа му, после примиреност, блясва искра мъдрост, почти човешка, после погледа му е само съдба и очакване. Лекичко изскимтява, завърта опашка и опъва шия, за да открие артерията пред противника си.

 

Другият ми се струва невидим. Огромен е и има десетки челюсти. Просто е живот. Нахапал съм го тук – там. Аз съм целият в кръв. Вече не ме боли. Вече не се и страхувам. Просто в историята липсва финал.

 

Лято е. Датата е 13.07. 2007 година. Пада се петък. Символиката не ме впечатлява. Защото съм вълк, лекичко изскимтял, завъртял опашка и разголил артерия. Имам дванадесет лева в джоба. Това са абсолютно всичките ми пари за неопределено време напред. Ден преди това, съм отишъл с едни цигани зад пловдивска болница. Хората не са искали да ме подведат. Просто толкова са говорили български и не съм ги разбрал добре. Останал с впечатление, че това е платено кръводаряване. Законно, като онова от което съм получавал нещо навремето, като студент. Оказа се, че си продават кръвта на черно. Следят за нуждаещ се и се пазарят с него. Стана ми гадно, но какво да се прави, бях стигнал твърде далеч. След дълго чакане и като видя един от тях, че няма да се оправя по този начин ме съжали по своему и спазари с една възрастна жена половин литър от кръвта ми за шестдесет лева. Разголих ръкава, но лекаря категорично отказа. Сторих му се слаб. Отказът му крайно ме потисна. Не, че не се получи. По-добре, че не се получи. Беше ми кофти, чак прилошало, не от многото цигари, ни от чакането, а ми е тежала мисълта, че ще се възползвам от лошото положение на някого. Много лешоядски ми се е струвало и по-добре, че не стана. Но причината да не стане ми подейства още по-зле. Изчезна и последната надежда, че някой ще ми позвъни от онези места от които очаквах отговор за работа. Щом кръвта ми не искат да вземат, че изглеждам слаб, как ли пък ще ме вземат да върша някоя от всичките тези тежки физически дейности, за които съм кандидатствал. Най-ме е яд и се чувствам безсилен, че съм в плен на един лъжец. На външният си вид. На действителният ми физически потенциал, доста мъже на моята възраст могат само да ми завидят. Знаят го и бившите ми колеги от мелницата и бъдещите които щях да имам като бетонджия.

 

Прибирам се в мелницата, в която все още живея, нищо че цеха в който работих е престанал да функционира. Красиво е около мен, толкова красиво, че прилича на зловеща ирония. Страшно тихо, а аз отрезнявам от бързия поток мисли и от силните емоции натрупали ми се в този иначе статичен ден.

 

Вече съм наясно докъде съм паднал, че да търся подобни начини да оцелея. Върти ми се нещо в главата. Гоня го, а на другият ден го пиша. И не е разказ. Пиша го на ръка, въпреки, че мога да запиша материала на дискета и да го прехвърля в интернет клуба, но просто искам да го препиша там. Директно седнал срещу решителният миг. Ще ми отнеме време в клуба, а времето струва пари. За мен, безценни стотинки. Въпреки това, искам да набера каквото съм написал там.

 

Имам тролски нападения в онези дни. Знам, че е лоша идея. Знам, че се разголвам, разкривам се и ще стана за смях. Знам още...Че съм паднал.

 

И съм вълк, който разголва шията. Независимо какво ще ме се случи трябва да има финал.

 

Имам дванадесет лева, давам два за три часа. Не съм на себе си. Наясно съм, че върша лудост. Така не бива да се разкрива човек в интернет. Още повече, когато си има неприятелите, които са си му неприятели и за спорта.

 

Малко по-надолу ще изложа и текста, но първо да кажа, че материала ми излезе директно на първа и нямам представа на кой дължа жеста, но още по-малка представа имам каква подредба са имали звездите или колко силно е било ангелското крило над мен, съдбата ли ми се усмихваше, защо нямаше ирония в усмивката й.

 

Нито една нападка. Нищо заядливо. Малък офтопик на места, но и в него явно разбиране на мотива за постинга, който лесно можеше да се преиначи. Не бях пуснал модерация. Времето в интернет клуба ми изтече и нямах представа как се развиват събитията.

 

Позвъни ми първо Candysays и от нея разбрах, че нещата вървят по-добре от очакванията ми. Преброих стотинки за още един час и влязох.

 

Хипотетичният главен редактор към който се бях обърнал, не ми се обади, но в тези минути разбирах, колко са били верни цифрите на брояча, колко читатели наистина съм имал. Голяма част от тях, просто не предполагали, че имам книга, че се казва “Бяс и рози” или че не може да се намери по книжарниците. Толкова поръчки имах, за толкова кратко време, че още ми звучи като приказен сън. Тук направи голям жест и спонсорката на книгата. Парите от продажбите трябваше да се инвестират в следващо издание, така се бяхме уговорили, но момента желаеше друго и тя просто ми изпрати няколко пакета, като ме предупреди да не й пращам записи и каквото продам си е за мен, че съм по-скъп отколкото следваща книга.

 

 

 

Година по-късно когато разказвах всичко това на една разкошна жена с която имах любов, тя ми каза: “Трябва да си бил много щастлив!”

 

 

 

Отговорът ми беше: “Малко е да се каже!”

 

 

 

Ето какъв беше текста, който публикувах на онзи фатален петък тринадесети:

 

 

 

“Когато четете тези редове.....

 

 

 

Сега, когато четете тези редове, аз ще съм извършил нещо неочаквано за себе си, изпаднал в пълен финансов колапс, неспособен да предприема нищо друго, изчерпал до край всичките възможности, ще съм постъпил крайно - просто ще съм пуснал този постинг с надеждата, че ще го прочете този на когото мога да бъда полезен и който може да ми бъде полезен.

 

Надявам се на рубрика: в списание или вестник, в това издание което счита, че историте ми си заслужават. Не знам кое е, вярвам, че го има.

 

От повече от година публикувам историите си почти ежедневно тук в blog.bg.

 

Смятам, че будят интерес, че възбуждат емоция, че създават преживяване, че са нелоши и четени.

 

 

 

Крайна е постъпката ми, не комерсиална.

 

Крайна, но не отчаяна, защото вярвам: и в себе си, и в своите способности, и в живота.

 

През времето което публикувах, имах възможност да се уверя, че те са четени, че са интересни, че са желани.

 

При ежедневното им присъствие не станаха скучни, не спадна интереса към тях. Смятам дори, че се увеличи.

 

 

 

Мисля, че имат право на живот, но тук нека вземат отношение и моите читатели: редовни и такива каквито нямат възможност винаги да ме четат, тези които са ми писали и които не са ми писали, вашата препоръка, вашата подкрепа, сега ми е ценна.

 

И отново към вас: читателите ми, който няма още книжката ми, а иска да я има, нека ми се обади.

 

 

 

Господин Главен Редактор на Изданието, на което бих могъл да съм полезен, надявам се, че откритата ми молба, ще бъде удовлетворена.”