Двадесет и осма глава

 

Успехът – единственият сигурен начин да бъдеш намразен

 

Една вечер, моята бивша любима – Самотата, закъсня да се прибере у дома. И когато се тревожих, че съм изгубил дори и нея, все пак се завърна, а с нея беше и Дявола ми. Моят звяр. Всеки го има и както се пее в онзи любим мой хит, дори и да убиеш човека, не ще успееш да убиеш Звяра му. Беше попийнал и се държеше почти човешки, а аз използвах възможността да го попитам:

  

-Верен ли е вица за българския казан?

  

Срещнахме погледи и дълго се разпитвахме с тях и да не прилича на дребен мошеник, а дявол, засмя се гръмко и зловещо:

  

-Имаш предвид, за казана до който няма дяволи – стражи, защото опита ли се да изплува някой другите го дърпат за крачола? В ада няма казани. Иначе остроумно, но защо така...Въздъхваш...Ти наистина ли си мислеше, че това е нещо повече от виц?

   

Измърморих, че е глупаво и съжалявам. Но не си повярвах. Звярът ми се присмиваше с очи. И имаше защо. Знаех, че е глупаво, но не преставах да си го мисля.

  

Чувствах се и виновен. Виновен, че съм наранил някого. Думите бяха искрени и болезнени. Думи гневни. Думи остри. Имаше нескрита омраза и ненавист. Не помня да съм отнел чуждо. Да съм посегнал на някого през последните години. Съзнателно да съм заблудил, а разбрах, че несъзнателно всички го правим. Изключено е да не подведем, защото дори когато сме наясно със себе си, не сме наясно с развитието си, а то е промяна. Често тя е изключена от тези които вече са ни обикнали такива каквито сме преди промяната. Колкото и позитивна да е тя, не всеки е способен да я приеме и в нея вижда измама. Не съм излъгал и не съм злоупотребил с доверие. Не, не съм светец! Бога ми, не съм! Слава, че не съм разбрал дали не съм способен на гадост! Че между писане и ежедневна борба с поглъщаш ме блатен бит, заразен от бедност, до сетна мозъчна клетка, погълнал твърде много от отровата на диструктивния дух, крайно ограничил представи, нямам онзи потенциал където изкушението е реално, където избора между доброто и злото е реален и сложен. И имаш силата да избереш второто. Нямах такава. Като добитък теглех хомота. Писането ми, като дишане. Командно. Трябва да се натиснат бутоните и да се поддържа да не спре. Иска усилия, но без тях искрицата живот угаснала. Вече не съм и в мелницата, а в барака между още няколко подобни в гето с цигани и най-пропадналите социално българи. В една стая под двадесет квадрата съм аз, зад тънка стена в друга такава са майка ми и брат ми. Брат ми е инвалид, майка...Тя още се бори...

 

Сутрин ставам в пет и половина, за да напиша поредният разказ. Трябва в осем да съм на работа, до тогава да съм го пуснал. Иначе ме измъчва, тежи ме, а като ми тежи и бетона който хвърлям ми става по-тежък. Мириша и постоянно на киселина с която мия калъпите за тротоарни плочки. Вечер ми е толкова уморено, че често дремя и отговарям.

   

Къде да ми остане енергия за нещо зло? Нищ духом съм – поради това блажен. Не и светец, не дори в истинския смисъл на думата добър човек.

 

Защото просто съм нямал възможност да сторя някому зло, просто не съм сторил такова, а ако имах е въпрос който не мога да предвидя. Не обичам да хвърлям големи думи, особено когато трябва да се напрегна до сетна клетка да съм искрен и да не изкривя факти.

 

Говоря за дните непосредствено след излизането на “Порочна връзка”. Преди години бяха засети семената й. Разказите написани с времето, отдавна. И тук да се върна на главата “Панаирът на книгата. Възходът и падението на един блогър”. Когато представяхме “Бяс и рози”, Павлина Йосева – Пинче, разигра с още една поетеса, като пиеса разказа “Порочна връзка”, който много, много и хареса. И още тогава, тя реши да издаде книгата. И го направи. Две години след “Бяс и рози”, “Порочна връзка” беше факт.

 

Голяма радост за мен, която разбира се, споделих в блога си, поканих и на премиера. Много хора имаше, много усмивки.

 

Но после да не бях се прибирал и някак, ако можех да прескоча последвалите дни.

 

Нямаше човешки порок или недостатък в който да не бях обвинен. Нямаше и престъпление срещу личността или човечеството, в съучастие срещу което да не съм обвинен.

 

Може би, в цялата тази масова емоционална вълна, имаше нещо правилно. На строителен работник, който живее в гето, който все по-често излиза в неплатен, поради липса на средства и поръчки във фирмата, радва се като дете на супата и киселото мляко, които му се полагат безплатно, като противоотрова срещу киселинните изпарения, който разпалва печката си със стари обувки намерени из обекта, пуши цигари без платен акциз и често не може да си купи и аналгин, когато главата го заболи, а да не говорим лекарства за брат си, докато вижда как един от най-близките му се измъчва, подобен е престъпление да издаде книга. Порочно е! Извращение е! Как един такъв от тези, които са родени да страдат, чието страдание показва на нормалните хора, колко са щастливи с радостите си, които не биха оценили, ако не виждаха, че са недостъпни за подобни неудачници! Как един такъв ще си позволява да издава книга. Нищо, че не е откраднал парите. Нищо, че някой друг го е оценил. Нищо, че си има и читателите, то това е още по-лошо. Как смее да има читатели. Те са наивни, глупави и ограничени хора, които този измамник използва! Нарушение на статуквото е това, на законите на природата, на движещите сили на вселената.

 

Говоря за дните непосредствено след излизането на “Порочна връзка”, но същото се отнася и за дните преди всяка нейна премиера в страната, за дните когато Иван Богданов – Буквите ми повери колонка в сайта. За дните преди електронната книга, която пак той ми издаде: “Светли мисли за черни дни”.

 

И по-късно, когато излезе и електронната ми книга: “Мадам Еротика”.

 

Яростни нападения в лични, с отзиви, с постинги.

 

Същото се случваше и при всеки получил повече отговори и посещения публикуван материал.

  

-Време е да те оставя със Самотата ти. – рече ми Звяра ми – Както ти казах: казани в ада няма. Но докато го има това за което говориш, живота е адов казан.